Дарът на змията [bg]

— Искам да остана при теб — отвърна му Мели.

— Може би малко по-късно — каза Нико. — Сега ще правиш каквото ти кажа.

И представете си само, Мели се качи в каруцата и седна в скута на мама, без да протестира повече.

— Трябва и мен да ме научиш на това — казах аз на Нико.

— На кое?

— Как да накарам Мели да ме слуша без викове и разправии.

Нико се усмихна леко, но мислите му бяха някъде другаде. Той седеше върху коня изпънат като струна и се оглеждаше внимателно наоколо.

— Ще се върна малко назад — рече Салан.

Нико кимна.

— Да, така е най-добре.

Салан постепенно забави ход и изоставаше зад нас все повече и повече. Пътят се заизвива между хълмовете и след известно време съвсем го изгубихме от поглед.

— Има ли някого? — попитах аз Нико и усетих как целият ми гръб изтръпна при тази мисъл. — Следи ли ни някой?

— Не знам — отвърна ми Нико. — Салан ще се опита да провери.

Но когато Салан се върна след малко, само поклати глава.

— Никого не видях — рече той. — Сигурно песът е надушил някое животно.

— Сигурно — съгласи се Нико. Но въпреки това той не искаше да вземе Мели обратно на коня си, а тъмносините му очи продължиха да се оглеждат трескаво напред, назад, настрани и пак назад. Той се успокои едва когато късно вечерта стигнахме до последния хълм и можехме да видим малката си къщичка в подножието му.

Ние се сбогувахме с Барутлията и Нико. Салан остана още малко, за да ни помогне да разтоварим багажа. Пуснахме кокошките в двора на кокошарника, за да хапнат малко тревичка и да се повъргалят в пръстта. По това време на годината овцете и козите пасяха заедно навън, дори и през нощта. Кокошките кудкудякаха и врякаха с надеждата да ги нахраня, та накрая се видях принудена да им хвърля две шепи зърно, макар и много добре да знаех, че нямаха нужда от него. Учителят Маунус ги бе хранил, докато ни нямаше.

— Ще отида да взема Бел — каза Роза. — Може ли?

— Да — каза мама. — Отиди. Сигурно си й липсвала.

Бел беше кучето на Роза. Тя бе едва на годинка и все още се държеше доста детински, затова Роза не посмя да я вземе с нас на пазара, заради всичките непознати хора и животни. За щастие Мауди не бе имала нищо против да я гледа, пък и точно тя беше подарила Бел на Роза.

— Може ли да отида с нея? — попитах аз.

— Добре е да разтоварим багажа преди да се стъмни — рече мама, но въпреки това се съгласи. — Е, все ще успеем да се справим. Тръгвайте сега, но да се приберете направо вкъщи!

Роза беше толкова нетърпелива, че не можеше да ходи спокойно. Макар че и двете бяхме уморени, стана така, че тичахме почти през целия път до къщата на Мауди. Точно преди да влезем в двора, Роза пъхна два пръста в устата си и изсвири оглушително.