![Дарът на змията [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/6/6/dart-na-zmiyata-bg-download.jpg)
Дарът на змията [bg]
- Автор: Кобербёль Лине
- Серия: Жрицата на срама #3
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 9789549420890
- Переводчик: Неда Димова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дарът на змията [bg]». Краткое содержание книги:
Каква гюрултия настана само! Джаф-джаф-джаф, баууууууууууу, бауууууууууу… Да, Роза определено бе липсвала на Бел и тя й го показа по най-гръмогласния възможен начин, така че цялата къща чу, а всички кучета на Мауди започнаха да й пригласят. Мауди отвори вратата и едно черно-бяло тяло тутакси се стрелна между краката й. Всъщност Бел вече изобщо не беше кутре, но въпреки това се хвърли върху Роза, която залитна назад и падна по дупе, прегърнала кучето.
— Е — рече Мауди сухо. — Тя явно много се радва да те види.
Роза промърмори нещо, притиснала уста към Бел, но не можеше да се разбере какво. Бел ближеше със светлорозовото си езиче всичко, до което можеше да се докопа: коса, ръкави, гърло и бузи. А аз стоях там изпълнена със завист, защото, макар и да си имах Силке и донякъде Пес, или поне част от него, никой от тях не ме посрещаше по този начин, когато се прибирах вкъщи.
Ние се сбогувахме с Мауди и се запътихме по хълма към вкъщи. Бел тичаше в големи кръгове около нас, сякаш бяхме стадо овце, които трябваше да варди. Докато бягаше, коремчето й беше толкова близо до тревата, сякаш докосваше земята.
Вече съвсем се беше мръкнало и човек можеше да види звездите. Нашата къща се намираше в една малка падинка, обгърната с хълмове от всички страни, та да й пазят завет от вятъра. На върха на най-високия от тях бе каменният кръг със своите колони, които се чернееха на фона на вечерното небе. Тук имаше малко дървета и те бяха предимно брези. Иначе наоколо растеше най-вече хвойна и затова в деня, когато къщата ни стана на една година, ние закачихме над вратата една красива табела, на която пишеше „Хвойновата къща“, и това беше истинското й име, макар че повечето хора я наричаха просто къщата на Жрицата на срама.
Мама беше запалила лампата в кухнята и бе отворила капаците, така че светилникът и огнището осветяваха двора. Когато стигнахме до подножието на хълма, Пес, душейки, се приближи към нас. Той беше станал по-схванат в последно време, особено ако беше лежал точно преди да се запъти нанякъде, но пък и вече не беше първа младост. Бел, превъзбудена от радост, го поздрави с леко джафкане на кутре и въртене на опашка.
Можахме да подушим, че мама пържеше лук. Вечеря. М-м-м.
— Колко съм гладна само — рече Роза.
— И аз.
Честно казано, бях гладна като вълк. Въпреки това за миг поспрях на склона и се загледах надолу към нашата къща с насмолени в черно дървени стени и трева на покрива, към конюшнята, кошарата и мястото за паша, където Силке и Фалк похапваха трева. От другата страна на къщата цъфтяха плодовите дръвчета, които мама беше посадила миналата година. Те все още бяха съвсем мънички и щеше да мине доста време преди да родят повече от ябълка — две, но белите и светлочервени цветчета блестяха като сняг върху черните клони.
— Пазарът беше хубав — казах аз. — Но въпреки това е още по-хубаво да се прибереш вкъщи.
— Да — отвърна ми Роза.
Мъглата
Два дни след като се върнахме вкъщи от пазара времето внезапно се промени. Събудихме се, обгърнати от гъста, сиво-бяла мъгла, която така бе полепнала по склоновете, че не можехме да видим по-далеч от кошарата. Щом човек си покажеше носа навън, за миг подгизваше от влагата — сякаш някой докосваше с мокри пръсти голата му кожа, а дрехите, косата му и козината на животните се покриваха с едри капки вода. Най-добре би било да си стоим вкъщи, но мама беше накупила сума ти семена и калеми от пазара и трябваше веднага да се посадят, ако искахме да се захванат.
— О, колко е неприятно — рекох аз, докато притисках тъмната пръст около стъблото на една малка нова зелка. — Дори не можеш да дишаш, без да се нагълташ с мъгла.
— Сигурно ще се разсее към края на деня — успокои ме мама. — Щом слънцето загрее силно, мъглата бързо ще изчезне.
Но не се получи така. Мъглата не искаше да се вдигне. И не искаше да се вдигне. И не искаше да се вдигне.
— Хайде да влезем вътре и да хапнем — каза мама накрая. — Може би следобед ще е по-добре.
Откъм мястото за паша се чу цвилене на кон. Прозвуча някак самотно и уплашено в мъглата.
— Може би трябва първо да приберем конете в конюшнята — казах аз. — На Фалк едва ли му харесва това време.
— Да, направи го — рече мама.
Аз си измих ръцете на помпата, избърсах ги в престилката и се запътих към ограждението. То все още беше малко, не го бяхме променяли, откакто го построихме за Фалк. Давин се беше захванал да прави ново, защото старото беше паянтово и сега, когато имахме два коня, не стигаше. Но въпреки че ограждението изобщо не беше голямо, мъглата бе толкова гъста, че не можех да видя нито Фалк, нито Силке. Единственото, което чувах, бе тропот на копита и жалостното цвилене на Фалк.