Агенцията [bg]

002: Намествания

„Затвори очи и ще си спомниш за мен“, бе казал умиращият баща на Контрол преди две години на едно място недалеч от това, на което се намираше сега, в опит да утеши живите. Но когато затвореше очи, всичко изчезваше, освен съня с падането и натрупаните белези от предишни мисии. Защо биологът бе казала това? Защо бе казала, че се е давела? Това го разтърси, но и му внуши странно усещане за обща тайна помежду им. Сякаш беше проникнала в главата му и беше видяла съня му, и сега двамата бяха обвързани един с друг. Той се бунтуваше срещу това, не искаше да се чувства свързан с хората, които трябваше да разпитва. Трябваше да лети високо. Трябваше сам да реши кога да се спусне, а не да бъде свален на земята по волята на друг.

Контрол отвори очи и видя, че стои на гърба на сградата с очертания на подкова, която служеше за щаб на „Съдърн Рийч“. В момента гледаше към дъгата, а преди нея имаше път и паркинг. Построен в стил отпреди десетки години, бетонният мастодонт беше същински монумент или бунище — не можеше да определи кое от двете. Загадъчните ръбове и линии на сградата и покривът, който сякаш се усмихваше леко злобно на всичко останало, му придаваха по-нефункционален вид дори от някаква арт инсталация или абстрактна скулптура във величави, вцепеняващи мащаби. И нещо още по-лошо, площта, погълната от разтворените обятия на подковата, беше превърната в двор, гледащ към опасано от стара, гъста гора езеро. Бреговете на езерото бяха почернели, сякаш някога опожарени, а в тъмната, неприятна вода газеха странни, разкривени блатни кипариси. В светлината, обгръщаща езерото, имаше нещо клаустрофобично сиво, различно и разграничено от синьото небе горе.

Сигурно това също някога е било ново, може би в кредния период, и може би сградата също е съществувала в някаква форма и е била подложена на обратно инженерство толкова далече назад в миналото, че човек още можеше да погледне през прозорците и да види водни кончета, големи като лешояди.

Подковата, която ги обгръщаше, не вдъхваше голямо доверие; приличаше повече на символ на непълнотата, отколкото на късмета. Непълни мисли. Непълни изводи. Непълни доклади. Вратите в двата й края, през които мнозина преминаваха за по-бърз достъп до другото крило, потвърждаваха провала на въображението. А през цялото време мрачното тресавище правеше това, което се полага на едно тресавище — толкова съвършено само по себе си, колкото „Съдърн Рийч“ бе несъвършена.

Всичко беше толкова неподвижно, че когато прелетя един кълвач, това смути пейзажа така, все едно някой F-16 тъкмо бе преминал свръхзвуковата бариера.

От лявата страна на подковата и езерото, едва забележим от мястото, където стоеше, се виеше път през дърветата, към невидимата граница, отвъд която се намираше Зона X. Само на петдесет километра от асфалтирания път и още двайсет по неасфалтирания, с десет пункта за проверка и заповед да се стреля на месо, ако не ти е мястото там, огради и бодлива тел, окопи и ями, и още блата, може би дори обучени колонии от безмилостни хищници и генетично модифицирани храсти с отровни плодове, чукове, които те удрят по главата… но в определен смисъл, още откакто премина инструктажа, Контрол се чудеше: за какво? Дали защото в такива ситуации се прави така? Дали за да не влизат хора? Беше разучил докладите. Ако някой стигнеше до границата по „неоторизиран начин“ и я пресечеше някъде другаде, освен през вратата, никой повече нямаше да го види. Колко хора бяха направили точно това, без да ги забележат? Как щяха да разберат от „Съдърн Рийч“? Един-два пъти някакъв разследващ журналист се беше добрал достатъчно близо, за да заснеме отвън граничните заграждения на „Съдърн Рийч“, но дори това в общественото въображение само потвърждаваше официалната версия за екологична катастрофа, която няма да бъде разчистена цял век.