Пророчеството [bg]

Започна да я обзема паника. Не помнеше нищо. Не знаеше нито какво прави в тази стая, нито дори — това последното я изпълни с ужас — коя е всъщност. Нещо й се бе случило. Беше паднала лошо. Нещо в главата й се бе повредило. Тя се молеше бързо да отмине.

Знаеше само, че е в опасност. Беше инстинктивното усещане на попаднало в капан животно, с дебнещ хищник наблизо.

Този инстинкт й помогна да се съсредоточи. Най-напред се махни оттук. После ще мислиш за всичко останало.

В стаята при нея нямаше никого. Но когато завесите се разлюляха от лекия ветрец, отвън на балкона тя видя мъж, седнал на стол.

Първото нещо, което забеляза в мъжа, беше пистолетът. Държеше го небрежно в ръка — голям и ръбест, насочен право към нея. Седеше с лице към нея, облегнат назад на нещо като шезлонг, изложен на слънце, и отначало тя си помисли, че я гледа вторачено през тъмните очила, които покриваха цялата горна част на лицето му. Но гръдният му кош се повдигаше бавно и равномерно, а след като не реагира на събуждането й, тя заключи, че самият той спи. В краката му се търкаляха бутилка узо и празна чаша. Морският бриз леко рошеше русата му коса.

Зоуи се надигна с мъка от леглото, стискайки зъби заради страшната болка отстрани в ребрата. Постави единия си крак на застлания с плочки под, после другия. Плочките бяха приятно хладни под босите й стъпала.

Мъжът не помръдна.

Тя бавно се изправи, отдалечи се от леглото. Безумно й се виеше свят; протегна ръка и се подпря на стената. Видя, че е напълно облечена — с бял памучен панталон и жълто бюстие. Дрехите стържеха неприятно кожата й, сякаш не ги бе събличала няколко дни. Панталонът й бе раздран на дясното коляно, а дясната страна на гръдния й кош — там, където усещаше болката — бе изцапана с кал. Явно е от падането, помисли си тя.

Залитайки, тя посегна към сандалите си с високи токове отстрани до леглото. Те отиваха на жълтото й бюстие. Дали бяха нейни? Тя не знаеше. Вдигна ги за каишките и тръгна към вратата, като се молеше мъжът в шезлонга да не се събуди.

Когато хвана бравата и я натисна надолу, отначало усети съпротива — стори й се, че е заключена. Но бравата поддаде и сърцето й подскочи от вълнение. Вратата се отвори безшумно. Отвън имаше коридорче и стълби, които водеха надолу. Тя пристъпи на пръсти и надникна над парапета в стълбищната клетка. Отнякъде в къщата се чуваха гласове. Женски глас, който казваше нещо, последван от смях на мъж.

Сърцето й биеше като чук в гърдите. Тя заслиза по стълбите, като на всяка крачка лицето й се сгърчваше от болка, докато босите й крака стъпваха безшумно върху керамичните плочки. Страхът изостри съзнанието й. Нямаше представа къде се намира, но разбираше, че трябва час по-скоро да се махне оттук.