Нощна прегръдка

— Сигурен съм, че и той ще мисли така, когато се свести.

Без съмнение. Съншайн долепи буза до лицето на непознатия и се заслуша в бавното му, дълбоко дишане.

Какво бе това у него, което намираше така неустоимо?

— Човече — обади се Уейн след малко. — Баща ти няма да остане във възторг. Ще ме изяде с парцалите, когато разбере, че съм откарал някакъв непознат тип в апартамента ти.

— Ами тогава не му казвай.

Уейн я изгледа лошо.

— Не мога да не му кажа. Ако с теб се случи нещо, ще е по моя вина.

Съншайн въздъхна подразнена и проследи с пръст извитите вежди на непознатия. Защо й се струваше така познат? Никога досега не го бе виждала, а въпреки това изпитваше странното усещане за дежавю. Сякаш неизвестно как го познаваше.

Странно. Много, много странно.

Ала за нея странното си беше в реда на нещата. Майка й можеше да напише книга на темата, а Съншайн — продължението.

— Вече съм голямо момиче, Уейн, мога да се грижа за себе си.

— Да, а аз дванайсет години живях с една камара грамадни, космати типове, които изяждаха за закуска момиченца като теб, дето си мислят, че и сами могат да се грижат за себе си.

— Добре де — отстъпи Съншайн. — Ще го сложим в леглото ми, а аз ще спя у нашите. На сутринта ще дойда заедно с майка ми или с някой от братята ми да проверим как е.

— Ами ако се събуди, преди да се върнеш, и те обере до шушка?

— И какво точно ще обере? — попита Съншайн. — Дрехите ми няма да му станат, а аз не притежавам нищо ценно. Освен ако и той не харесва „Питър, Пол и Мери“1.

Уейн извъртя очи към тавана.

— Добре тогава, но ми обещай, че няма да му дадеш възможност да те нарани.

— Обещавам.

Уейн не изглеждаше особено доволен, но не каза нищо повече, поне не и в чисто техническия смисъл на думата, макар че докато караше към апартамента й на „Сентрал Стрийт“ не спря да ругае под носа си.

За щастие Съншайн бе свикнала да не обръща внимание, когато хората го правеха в нейно присъствие.

След като стигнаха до нейния апартамент, който се намираше точно над бара на баща й, им трябваха поне петнайсет минути, докато измъкнат непознатия от колата и го вкарат в дома й.

Съншайн поведе Уейн към онази част, където на една тел бе опънала боядисана на ръка розова памучна завеса, за да отдели спалнята си от останалата част от просторното помещение.

Много внимателно, те поставиха непознатия гост на леглото.

— Е, да вървим — каза Уейн и я улови за ръката.

Съншайн внимателно се освободи.

— Не можем да го оставим така.

— И защо не?

— Целият е в кръв.

Лицето на Уейн придоби онзи израз на безсилно раздразнение, който рано или късно се появяваше по лицата на всички около нея… добре де, обикновено беше по-скоро рано, отколкото късно.