Нощна прегръдка
- Автор: Кениън Шерилин
- Серия: Нощни ловци #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Нощна прегръдка». Краткое содержание книги:
Скъпи читателю,
Животът ми е страхотен. Имам си моето кафе с цикория, моите топли френски понички, както и добър приятел, очакващ обажданията ми по мобилния телефон. След като слънцето залезе, се превръщам в най-опасното същество, дебнещо в нощта: управлявам природните стихии и не зная що е страх. Защитавам невинните и бдя над хората, за да съм сигурен, че всички са в безопасност в един свят, където нищо не е сигурно. В замяна искам само една знойна хубавица в червена рокля, която да не иска нищо друго, освен да се наслади на една нощ с мен.
Вместо това бях блъснат от карнавална платформа на празничното шествие за Марди Гра. Едва не загинах, но една красива жена ми спаси живота. Тя не поиска нищо, освен да сподели една нощ с мен, без обвързване, без дълготрайни ангажименти.
Но напоследък все по-често се улавям, че щом я погледна, започвам да копнея за мечтите си, които бях погребал преди много векове. С необикновените си способности и умението да ме обърква, Съншайн е единствената личност, от която се нуждая. Но да я обичам, означаваше да я обрека на сигурна смърт. Аз съм прокълнат никога да не намеря покой, нито да позная щастието – не и докато моят враг ме дебне в нощта, за да унищожи и двама ни.
Талон Моригантски
За сметка на това бяха десет пъти по-самонадеяни.
Талон присви очи.
— Знаеш ли, ако бях някой негативен тип, в момента щях да съм адски раздразнен.
— На мен ми звучиш достатъчно раздразнен.
— Не, това не е раздразнение. Това е леко недоволство. Пък и само да можеше да ги видиш — тук Талон изостави келтския си акцент, за да пресъздаде измисления разговор на деймоните, и заговори с неестествено висок глас: — Хей, Великолепни Джордж, май надушвам Нощен ловец.
— О, не, Дик — продължи, този път понижавайки глас с поне две октави. — Не ставай глупак. Тук няма никакви Нощни ловци.
И пак с предишния фалцетен глас:
— Не знам…
— Почакай — отново с нисък глас, — надушвам турист. Турист с голяма… силна душа.
— Ще престанеш ли?
— Истински мастилени петна — каза Талон, използвайки презрителния прякор, който Нощните ловци бяха лепнали на деймоните. Той произхождаше от причудливото черно петно, което се появяваше на гърдите на всички деймони, когато от обикновени аполити се превърнеха в убийци. — По дяволите, исках само чаша кафе и една поничка.
Той хвърли печален поглед към чашата си, мъчейки се да реши кое е по-важно.
— Кафе… деймони… кафе… деймони…
— Смятам, че в този случай е по-добре деймоните да надделеят.
— Да, ама това е кафе от цикория.
Улф изцъка неодобрително.
— На Талон май му се иска да бъде направен на пух и прах от Ахерон, задето не е защитил човеците.
— Знам, знам — въздъхна отвратено Талон. — Е, ще ида да им видя сметката. Ще се чуем по-късно.
Той се изправи, прибра телефона в джоба на коженото си яке и се загледа с копнеж в поничките.
О, деймоните щяха да му платят за това.
Набързо отпи глътка кафе, която изгори езика му, след което си запроправя път между масите, към вампирите, които се бяха насочили към музея.
Наострил сетивата си на Нощен ловец, той се отправи към отсрещната страна на площада. Щеше да им пресече пътя и да ги накара да си платят, задето крадяха душите на хората.
Както и за неизядените си понички.
2
Ама че нощ! От онези, които караха Съншайн Рънингуолф да се чуди защо изобщо си бе дала труда да излезе от таванския си апартамент.
Колко пъти може да се изгубиш в град, в който живееш, откакто си се родила?
Очевидно — безброй.
Разбира се, щеше да й по-лесно да не се губи, ако можеше да се съсредоточи, ала тя се разсейваше по-често и от смахнат професор.
Не, всъщност се разсейваше като човек на изкуството, който рядко се задържаше в настоящия миг. Като прашка, която никой не можеше да контролира, мислите й скачаха от тема на тема, само за да се върнат там, откъдето бяха тръгнали. Умът й постоянно блуждаеше и пресяваше нови идеи и техники, красотата на света около нея и как най-добре да я пресъздаде.
За нея красотата бе навсякъде и във всичко. Нейната работа бе да я покаже на другите.
Онази прекрасна сграда, която строяха на две-три, или може би четири пресечки оттам, бе отвлякла вниманието й и я бе накарала да си измисля нови дизайни за керамичните съдове, които изработваше, докато се разхождаше из Френския квартал, на път към любимото си кафене на „Света Ан“.
Не че пиеше тази гадост. Ненавиждаше я. Но по стените на „Кафено петно“, издържано в ретро-битнически стил, имаше хубави картини, а приятелите й явно си падаха по това да се наливат с цели литри от катраноподобната течност.
Тази вечер двете с Трина щяха да отидат…
Мислите й се върнаха обратно на сградата.
Тя извади скицника си, надраска няколко бележки и като сви надясно, пое по тясна уличка.
Едва бе направила и две крачки, когато се блъсна в стена.
Само дето не беше стена, осъзна тя, когато две ръце се обвиха около нея и я задържаха да не падне.
Тя вдигна поглед и се вцепени.
Ай, карамба! Взираше се в лице толкова прекрасно, че надали и някой древногръцки скулптор би могъл да го пресъздаде по достойнство.
Пшениченорусата му коса сякаш грееше в нощта, а лицето му…
Съвършено. Чисто и просто съвършено. Напълно симетрично. Леле!
Без да мисли, Съншайн се пресегна, улови го за брадичката и завъртя лицето му, така че да може да го огледа от всички страни.
Не, не беше оптическа илюзия. Независимо под какъв ъгъл ги гледаше, чертите му си оставаха истинско въплъщение на съвършенството.