Порочен кръг [bg]

Хейзъл потръпна, представяйки си зловещата картина, която той бе нарисувал.

— Това е толкова страховито! Кожата по ръцете ми настръхна… Но не спирай! Продължавай, Хектор. Искам да чуя как свърши всичко.

— И тогава тялото на лъва изведнъж се вдърви и той изви гръбнак. През широко разтворените му челюсти изригна струя кръв и обля главата и горната част на тялото ми, преди спътниците ми да успея да го издърпат от мен и да го промушат стотици пъти с ножовете си.

— Страшно ми е дори да си помисля колко по-различно можеше да свърши всичко това — каза тя. — И как е било напълно възможно никога да не се срещнем и да имаме заедно това, което споделяме сега. Разкажи ми сега какво ти каза баща ти, когато ти се върна онзи ден във фермата — настоя тя.

— Тръгнах на кон към старата ферма със сламения покрив, но се прибрах едва следобед. Семейството ми се бе събрало край масата на предната веранда. Вързах коня за кола и бавно изкачих стъпалата. Еуфорията ми се изпари, когато зърнах лицата им. Чак тогава осъзнах, че бях пропуснал да се измия. Кръвта на лъва се бе спекла по косата и по кожата ми. Лицето ми бе като с маска. Имаше кръв по дрехите ми, по ръцете и дори под ноктите ми. По-малкият ми брат Теди извади другите от изумлението им, като се разкиска като ученичка. Теди лесно се разсмиваше. В следващия момент майка ми се разплака и скри лице в ръцете си, може би защото знаеше какво ще каже баща ми. Той се изправи на крака в целия си висок ръст, а беше метър и деветдесет. Лицето му бе потъмняло и изкривено от гняв. Дълго мълча, сигурно защото гласът му изневеряваше. След това бавно се овладя и заплашително проговори:

— Бил си с онези черни диваци, приятелите ти от детинство, нали така, момче?

— Да, сър — признах аз. Баща ми винаги беше „сър“, никога „татко“, а най-малко от всичко „тате“. — Да, сър — повторих и изведнъж изражението му напълно се промени.

— Бил си при тях заради лъва си, като проклет масаи морони. Така беше нали?

— Да, сър — потвърдих и майка ми отново се разхлипа. Баща ми продължи изпитателно да ме гледа със странно изражение, докато аз стоях мирно пред него. След това отново заговори:

— Устоя ли, или се пречупи?

— Не отстъпих, сър.

Последва нова продължителна пауза, преди той да проговори:

— Иди в рондавела[1] си и се почисти. След това ела при мен в кабинета ми. — Подобна „призовка“ обикновено бе еквивалент на смъртна присъда или поне на сто удара с камшик.

— И какво се случи тогава? — поиска да разбере Хейзъл, макар да знаеше отлично.

— Когато малко по-късно почуках на вратата на кабинета му, бях облякъл училищната си куртка и носех чиста бяла риза с вратовръзка. Обувките ми бяха лъснати, а влажната ми коса сресана.