Пламъци в рая

Освен че е простак, обича да се перчи и се мисли за кой знае какво, задето бил единственият журналист на Сандвичевите острови преди две седмици, когато оцелелите от злополучния клипер „Стършел“ акостираха там, господин Клемънс е и доста мърляв и наперен грубиян. Опитва се да компенсира лошите си маниери с постоянни опити за остроумие, но повечето от тях са унили и повехнали като провисналите му мустаци. Днес, докато корабът „Бумеранг“ напускаше пристанището на Хонолулу, а господин Клемънс описваше на госпожа Лайман и някои от нас сензационните подробности от продължилото четирийсет и три дни изпитание в открито море на оцелелите от „Стършел“, аз зададох няколко въпроса въз основа на онова, което бях научила от милата госпожа Олуайт, съпруга на преподобния Патрик Олуайт, която помагаше в болницата и споделяше с мен, докато историята за оцелелите от „Стършел“ беше най-горещата новина в Хонолулу.

— Господин Клемънс – прекъснах го аз най-невинно, ококорила очи като възхитена почитателка, – казвате, че сте интервюирали капитан Мичъл и някои от другите оцелели?

— Да, госпожице Стюарт – рече червенокосият кореспондент. – Беше мой професионален дълг да интервюирам тези нещастни мъже.

— Дълг, който вероятно може да помогне на кариерата ви, господин Клемънс – предположих аз свенливо.

Той отхапа края на една пура и го изплю през борда, сякаш бяхме в кръчма. Не забеляза, че госпожица Лайман се смръщи.

— Така е, госпожице Стюарт – рече драскачът. – Да, може да се предположи, че това ще ме направи един доста известен честен човек по Западния бряг. – Усмивката му, признавам, беше по момчешки дръзка, макар че господин Клемънс е към трийсетинагодишен според информаторите ми… и вече не е момче.