Кръвта на другите [bg]

— Искам да говоря с теб.

— Сядай.

Седна. Заговори, без да се стеснява, без да се церемони, изпълнен с радостно чувство на освобождение. След като го принуждаваха, щеше да е щастлив да изгори всички мостове след себе си; така щеше истински да се хвърли в схватката, нямаше да се различава особено от безработния, който се опитва да си изкара прехраната. Изсипа портфейла си на бюрото. „Кълна ти се, че повече няма да чуеш за мен.“

„Направих го.“ Отвори гардероба и с облекчение огледа окачените вътре дрехи. Свършено беше. Разстла на леглото стар брой на „Юманите“ и постави отгоре му четката си за зъби, сапун, самобръсначка. Поколеба се за миг, после извади още една риза, кърпи за нос, два чифта гащи и три чифта къси чорапи. Получи се неголям пакет. „Ще ида да питам при Тиери, при «Кутан и синове», при Фабер.“

Взе пакета под мишница. „Ще го направя.“ Ето че го бе направил. Повтори: „Направих го“. Виждаше зелените лампи, прашното хале, виждаше се със сивата престилка и се чуваше как си обещава: „Ще го направя“. Тогава беше толкова лесно; трябваше само да реши да не я вижда; дори не това: да не решава да я вижда — и не я виждаше. Но докато опаковаше бельото си, тя беше там. В малкия салон или в спалнята. Някъде в апартамента. Каза гневно: „Нямам вина. Не можех да направя друго“. Не можех… Сякаш някаква фаталност бе съществувала извън него, безлична, безразлична, сякаш можеше да я извика на помощ. Но трънът бе забит в сърцето му. „Тя имаше само мен.“ Щеше да е сама от сега нататък сред сатена и кадифето, с бродещото угризение и хилядите живи тръни, проболи и нейното сърце. Няма да пролее и сълза, но ще бодърства до още по-късно през нощта, сведена с вледенена преданост над роклите на Елизабет и Сюзон. И все пак вината не беше негова. Не съм виновен, не съм виновен. Къде беше вината? Изпитваше раздразнение. Вярваше, че вината е някъде, че може да се изкорени с ръце, като бурен. „Трябваше да я подготвя постепенно. Тогава нямаше да се инати.“ Но пак щеше да се стигне дотам — заминаването ми, самотата й и несправедливото й страдание. Хвърли последен поглед на стаята си, стаята, в която вече нямаше да бъде. Мебелите, графиките, която тя бе избрала за него, щяха вече да запълват само отсъствието му; а тя щеше да ускорява ход, минавайки покрай затворената врата. Прекрачи прага. Коридорът беше тих, излъсканият паркет скърцаше под краката му. Вървя до края на коридора и почука.