Кръвта на другите [bg]

А всичко изглеждаше толкова просто тогава, нещастно добро и наивно момче. Той вдигаше юмрук; той пееше в хор: „С Интернационала света ще обновим“. Без война, без безработица, без робски труд, без мизерия. Смърт на хората със зла воля и радост на земята. Мислено разбиваше стария свят и от парчетата му построяваше нова вселена, както детето подрежда частите на конструктора.

— Готово! Записах се в партията! — обявих гръмко, като влязох в ателието на Марсел.

Марсел остави четката си и обърна триножника към стената — всичките му платна бяха обърнати с лице към стената, виждаше се само грапавият им гръб.

— Естествено — каза той. — Това нямаше как да свърши другояче.

— Да не би да смяташ, че светът ще се промени от само себе си, без да си мръднем пръста? — казах.

Марсел поклати глава.

— Нищо не можем да очакваме от този свят тук. Тестото му не струва. Предпочитам да си изфабрикувам друг.

— Но твоят съществува само на картините ти.

Той загадъчно се усмихна.

— Ще видим.

Видя. Но по онова време беше млад и се надяваше, въпреки недоверието си. Почти всеки ден чуках на вратата му. Приемаше ме ту весело, ту равнодушно. Приемаше ме. А би трябвало яростно да ми затръшне вратата. Но и той не знаеше. Или може би знаеше, че човек никога не може да държи една врата затворена. Влизах. Седнал до малка масичка, Жак работеше. Приличаше на брат си, само дето чертите му бяха нежно изписани, а не сякаш издялани с теслата. Марсел поставяше бутилка евтина ракия на отрупаната маса — с кактуси, раковини, корени от мандрагора и чудновати мозайки, които се забавляваше да подрежда от камъчета, пирони, кибритени клечки и канапчета. В един стъклен буркан имаше морско конче — черно бодливо телце поддържаше благородна конска глава. Палехме цигари и разговаряхме. Обичах да разговарям; внимателно подбирах думите си — те трябваше да заведат Марсел до онази пречистена земя, към която се бях забързал; но ги чуваше Жак, вдигаше глава и казваше: