Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
Младежът извика и се затътри назад, докато не се опря на каменната стена. С треперещи ръце опипа резките по гърдите си и вдигна окървавени пръсти към невярващите си сиви очи.
— Що за глупава маневра беше това, овчарю? — изръмжа Лан. — Сега вече знаеш много повече, или поне би трябвало, освен ако не си забравил всичко, което се опитвах да те науча. Много ли… — Той млъкна, когато видя очите на Ранд.
— Вятърът. — Устните на Ранд бяха пресъхнали. — Той… той ме тласна напред! Той… стана твърд като скала!
Стражникът го изгледа мълчаливо, после му подаде ръка и му помогна да се изправи.
— Странни неща могат да се случат толкова близо до Погибелта — отрони Лан, но въпреки безразличния му тон в думите му се долавяше тревога. Само по себе си това беше странно. Стражниците, тези полулегендарни воини, служещи на Айез Седай, рядко изразяваха емоции, а Лан издаваше чувствата си твърде рядко дори за Стражник. Той хвърли тренировъчния си меч на плочите и се облегна на стената до истинските им мечове.
— Не и такова нещо — възрази Ранд, пристъпи към Стражника, приклекна и опря гръб в камъка, за да е на завет под парапета. Ако наистина беше само вятър. Никой вятър не би могъл да е толкова… плътен… като онова преди малко. — Мир! Такова нещо сигурно не би могло да се случи и в самата Погибел.
— За такъв като тебе… — Лан сви рамене, сякаш това обясняваше всичко. — Кога все пак ще си заминеш, овчарю? Вече мина цял месец, откакто заяви, че ще си тръгнеш.
Ранд го зяпна изумен. „Държи се така, сякаш нищо не се е случило!“ Намръщен, той остави на пода учебния меч и вдигна на колене истинския. Пръстите му погалиха дългата, увита с кожа дръжка с вкованата в нея бронзова чапла. На ножницата имаше друга бронзова чапла, а трета беше врязана върху прибраното в ножницата острие. Все още му се струваше малко странно, че притежава меч. Какъвто и да е меч, да не говорим за меч със знак, показващ, че притежателят му е професионален майстор на оръжието. Той беше най-обикновен селянин от Две реки, земя, която сега се намираше толкова далече. Може би вече безкрайно далеч. Беше овчар като своя баща. „Бях овчар. А какво съм сега?“ И този меч със знака на чаплата му го беше дал баща му. „Трам е моят баща, каквото и да ми казват.“ Искаше му се собствените му мисли да не звучат така, сякаш сам се мъчи да се убеди в тяхната истинност.
Лан сякаш отново прочете мислите му.
— В Граничните земи, овчарю, когато някой мъж припознае дете и го отгледа, това дете е негово и никой не може да твърди противното.
Ранд пропусна думите на Стражника покрай ушите си. Този проблем си беше личен.
— Искам да се науча да използвам това нещо. Трябва да се науча. — Носенето на меч със знак на чаплата му беше създало твърде много грижи. Не всеки знаеше какво означава, нито пък всички го забелязваха, но все пак един меч с такъв знак, особено в ръцете на младеж, който все още трудно можеше да се нарече мъж, привличаше нежелано внимание. — На няколко пъти успявах да създам лъжливо впечатление и освен това имах късмет. Но какво ще стане, когато няма да мога да измамя противника си и когато късметът ме изостави?
— Можеш да го продадеш — отвърна Стражникът. — Твоят меч е рядко оръжие дори сред мечовете със знака на чаплата. Може да ти осигури прилична сума.
— Не! — Това неведнъж му беше хрумвало, но и сега го отхвърли по същата причина, заради която го беше отхвърлял винаги. „Докато го притежавам, имам правото да наричам Трам свой баща. Той ми го даде и мечът ми дава това право.“ — Мислех, че всички мечове със знака на чаплата са редки.
Лан го изгледа косо.
— Значи Трам не ти го е казал? Той трябва да го е знаел. Може би просто не е повярвал. Мнозина не биха повярвали.
Той вдигна своя меч, почти близнак с оръжието на Ранд с изключение на чаплите, и го извади от ножницата. Острието проблесна като сребро на слънчевата светлина.
Беше мечът на кралете на Малкиер. Лан никога не говореше за това — дори не обичаше някой друг да го споменава, — но ал-Лан Мандрагоран бе Повелителят на Седемте кули, Владетел на Езерата и некоронованият крал на Малкиер. Сега Седемте кули бяха рухнали, а Хилядата езера се бяха превърнали в леговище на нечисти твари. Кралство Малкиер бе погълнато от Великата Погибел и от всички господари на Малкиер бе оцелял единствено той.
Някои твърдяха, че Лан станал Стражник, обвързвайки се с Айез Седай, за да подири смъртта си в Погибелта и да се присъедини към изгубената родова кръв. Действително Ранд неведнъж бе виждал Лан да рискува като че ли безразсъдно живота си, но той просто държеше на живота и сигурността на Моарейн Седай, с която се бе обвързал, повече, отколкото на собствените си. Ранд не можеше да допусне, че докато Моарейн е жива, Лан наистина ще търси смъртта си.