Великият лов

— Един меч е опасен за онзи, към когото е насочено острието, а не за този, който го държи. Освен ако човекът, който държи меча, не е глупак или не е невнимателен, или неумел, защото тогава мечът става два пъти по-опасен за самия него, отколкото за другите. Достатъчно е, че ти казах да ги запомниш. Достатъчно е, че ми се подчиняваш.

— Както заповядаш, велики властелине.

— И трето, за онези, които пристигнаха при Томанския камък, и за доманците. За това няма да говориш с никого. Щом се върнеш в Тарабон…

Мъжът, който наричаше себе си Борс, зяпна. В указанията нямаше никакъв смисъл. „Ако знаех какво е казано на някой от останалите, сигурно щях да мога да сглобя картината.“

Изведнъж усети, че главата му сякаш е стисната от нечия гигантска ръка, която иска да смаже слепоочията му. Усети, че се издига, и светът около него се пръсна на хиляди избухнали звезди, а после всеки от проблясъците доби образ, който или прелетя покрай ума му, или се завихри и изчезна в безкрайната далечина. Видя невъзможно небе от набраздени с червени, жълти и черни нишки облаци, втурнали се, сякаш подгонени от най-могъщия вятър на света. Жена — момиче? — облечена в бяло, потъна в мрака почти веднага след като се беше появила. Гарван надникна в окото му, позна го и се скри. Мъж в ризница, със зловещ шлем на главата, изкован, боядисан и инкрустиран така, че да наподобява отровно насекомо, вдигна меч и удари нещо някъде встрани. Рог, закривен и златен, изникна от безкрая и се завъртя. Пронизителна нота излетя от него, когато проблесна пред очите му и изтръгна душата му. В последния миг рогът грейна ослепително в златен пръстен от светлина, която го накара да замръзне в смъртен ужас. Вълк скочи от неизбродните сенки и прегриза гърлото му. Не можа да изкрещи. Вихърът продължаваше, изцеждаше го, поглъщаше го. Съвсем смътно можеше да си спомни кой е или по-скоро какво е. От небесата заваля огън и луната и звездите се сринаха. Кървави реки потекоха и мъртвите се надигнаха от гробовете; земята се разтвори и от недрата й изригна лава…

Мъжът, който наричаше себе си Борс, се свести превит на две в залата сред останалите. Околните го гледаха мълчаливо. Накъдето и да обърнеше поглед, очите на Баал-замон светеха яростно пред него. Образите, които бяха нахлули в разсъдъка му, се стопиха; беше сигурен, че паметта му не е запечатала повечето от тях. Той колебливо се изправи. Очите на Баал-замон продължаваха да се взират в него.

— Велики властелине, какво да…

— Някои заповеди са твърде важни, за да бъдат ясни дори за онзи, който трябва да ги изпълни.

Мъжът, който наричаше себе си Борс, се преви в поклон и хрипливо прошепна:

— Както заповядаш, велики властелине.

Изправи се и се огледа. Върховният лорд от Тарен кимаше и се кланяше на някой, когото останалите не можеха да видят. Мъжът, който наричаше себе си Борс, опипа чело с треперещата си ръка, опитвайки се да задържи нещо от онова, което се беше взривило в мозъка му, макар да не беше съвсем сигурен дали иска да го запомни. Последната останка примигна и се стопи и той внезапно се зачуди какво ли е онова, което се опитва да си спомни. „Знам, че имаше нещо, но какво? Имаше нещо! Нали?“ Отри длани и се намръщи, усетил потта под ръкавиците си, после отново насочи вниманието си към трите фигури, увиснали във въздуха пред Баал-замон.