Смъртта на Плъха

Вратата към мазето или това, което бе останало от нея, се бе килнало върху стената, избито навярно от експлозията. Помислих, че няма да мога да сляза долу — дървеното стълбище също бе изгоряло. Затова пък някой се беше погрижил да спусне подвижна стълба и, като внимавах да не счупя някоя от пречките, се смъкнах в мазето. Както и очаквах, тук разрухата беше пълна. Варелът бе изтънял от огъня като дантела, от електрическото табло бяха останали само куките, на които е било забито в стената, и окончанията на разпоени проводници. Изтърбушени кофи, неузнаваема рамка от велосипед, още някакви метални парчета, напомнящи авангардните кинетични скулптури в Центъра „Помпиду“, както и малка купчина превърнати едва ли не в кокс бивши въглища — това заварих в тази черна като ада дупка.

Бях стъпил на първата пречка и вдигах крак за втората, когато стълбата се разлюля и едва не паднах. Вкопчих пръсти и вдигнах глава. Три чифта кръгли неща се взираха в мен — едни човешки очи, едни кучешки и, най-неприятното, двуцевка. Стъпих обратно долу и шумно въздъхнах.

— Какво търсиш там? — изкряска мъжът и сетерът, зарадван от тона му, злобно заръмжа.

— Падна ми топчето — изтърсих.

— Какво топче?

— Такова. Нищо, ще си направя друго — мушнах палец в носа си. Оня наведе още малко пушката. — Слушай, разкарай тая базука.

— Кой си ти бе? — в гласа на ловджията гневът се бореше с паниката. Сетерът излая трикратно и остана с отворена паст.

— Само не пуцай. Гледай, ето — с два пръста бавно бръкнах в джобчето на сакото си и измъкнах картата, вързана на конец. — Да я откача ли?

Видях как не картата, а конецът го накара да отмести цевите от мен. Въпреки това не се предаваше.

— Хвърлете я.

Откачих я от безопасната игла и му я хвърлих. Той се втренчи в нея и недоверието му получи нова вкусна порция.

— Ти не си от милицията! Каква е тая карта?

— Частно ченге съм. Частен детектив, ако повече ти харесва. Виж отдолу печата. Да не мислиш, че съм си играл да го рисувам, за да крада пепел… Офицер си, помисли малко — завърших помирително.

Сетерът изджафка два пъти — навярно ме предупреждаваше да не държа такъв Тон на стопанина му.

— Откъде знаеш, че съм офицер? — не се предаваше той.

— Виж си панталона — посочих крачолите му, ушити от здрав интендантски плат. — Господин Карастоянов, запасен офицер.

— Другаря Карастоянов — натърти той и сложи пушката при нозе. — Качвай се.

Изкатерих тялото си догоре и протегнах ръка за картата. Той ми я върна с презрителна гримаса.

— Егати запада! Щом и у нас се навъдиха частни детективи… — Карастоянов метна двуцевката на рамо и потупа сетера по вярното теме.