Смъртта на Плъха

— За какво е искал да го коли?

— Откъде да знам — вметна той пак крилатата си фраза. — Гонеше го из двора, та пак трябваше да вадя пушката.

— Къде е сега вдовицата на Боцев?

— В града е. Какво да прави тук! Има едно апартаментче в Обеля, там е с Манолчо.

— Колко годишен е?

— Манолчо ли? Двадесет и пет-шест… Електротехник е в хладилния завод.

— А Нора Казакова къде работи?

— Че не знаеш ли? При твоите хора, дето са ти извадили картата. Слушай, теб кой те праща?

— Госпожица Пиперкова, сестрата на Боцев.

— А-а, така кажи! Значи, дошъл си да събиращ информация срещу Нора! Няма да стане, другарче! Язък, че си бил път. Най-много да ти вземат картата и край на кариерата ти. Шеркол Холм! Хе!

Почесах се по темето и огледах напуканите от огъня стени.

— Стара къща. Как ли е издържала на взрива?

— Старите са по-държеливи. И тая, и мойта бащите ни са ги строили. Като беше земетресението във Вранча, не се помръднаха. Земята е стабилна тук. Навремето моят баща е имал десет декара, и това място е било негово. След Девети обаче се налага да ги отстъпи. Почти без пари. И баща му на този — той отново подрит-на тенекето, — беше един от първите, който се засели. Беше болнав човек, свиреше на цигулка. Казваше, че заради въздуха е дошъл в Драгалевци. Преди това е живял някъде в Подуене.

— Артистично семейство — подхвърлих, — музиканти, артисти… Нали Боцев беше артист?

— Кой артист, той ли? Хе! С тая мутра на плъх. Никакъв артист не беше, ковеше дъски в театъра и метеше сцената — ако това е да си артист!…

— Чух, че Нора Казакова се е омъжила за него, защото е смятала, че е артист — излъгах.

— Какво-о? — Карастоянов пръхна като кон във вода. — Глупости!

— А за какво, по сметка ли?

Запасният офицер разбра, че е сбъркал с пръхтенето и се намуси. Потупа Рожен по главата и се насочи към изхода.

— Да бе, какво стоим тука! — последвах го на двора.

Смятах, че ще се спре, за да продължим разговора, но той закрачи към улицата с твърда войнишка походка.

— Ало, другарю Карастоянов… чакай малко.

Той се спря чак при вратата и се зае демонстративно да оглежда катинара — явно търсеше следи от насилие. Приближих се и извадих тефтерчето си.

— Кой е адресът на Нора Казакова?

Той ме изгледа кръвнишки.

— Откъде да знам?

— Нали сам каза, че е в Обеля.

— Е, в Обеля е. Не знам къде е. Хайде, излизай да затворя!

Измъкнах се на улицата. Той нахлузи обратно веригата, завърза теловете и изпробва здравината им.

— Бетон, няма що — ухилих му се.

— Всички не са такива умници като теб — довърши ме той и си тръгна.

Чепата работа! Шоп ли беше, какъв — откъде да знам, но с подобно офицерство и родината ни, и бъдеща обединена Европа можеха само да се гордеят Седнах в ладата и тупнах по рамото дремещия Жоро.

— Защо го проспа тоя с пушката?

— Не съм го проспал — обиди се Жоро. — През цялото време гледах примижал.

— Ами ако беше ме гръмнал?

— Ама чакай бе, шефе, нали ми каза да стоя в колата!

Ясно, бях се сдобил с втори Гюро Михайлов. Като си представих как в този момент Варка зяпа в пространството и си гризка ябълка, реших, че съм си съставил страшен екип.