Писмото ви получих, вие сте отгадали де съм. Аз наистина съм у приятелката си в София. Но се лъжете, като мислите, че съм се пошегувала с вас или пък съм дошла тука по някакъв каприз. Заявявам ви повторно, че не съм ваша жена и че между мене и вас няма нищо общо. Забравете ме, тъй както аз вас забравих. Ще ми направите най-голямата услуга, ако не ме безпокоите повече.
Любица.“
Този отговор порази Гойчев. Той фърли писмото на масата и нервно се заразхожда из стаята. — Всичко това е отвратително — помисли си Иван. — Ужасно! Какво трябва да предприема? — Той дълго мисли. Най-после зе решение да не бърза, да остави на жена си няколко дена за размишление. Той разчиташе, че тя, като обсъди по-добре постъпката си, при по-спокойно състояние на духа, ще разбере всичката й нелепост, ще се отрезви. При това той искаше да покаже мъжество, характер.
И той, угнетен, измъчен, излезе на улицата и тръгна към Дунава. Скоро се озова на високият бряг зад Ислах-хането.
Долу Дунавът се синееше. Величествената водна ивица широко и мудно се извиваше край ниския румънски бряг, обточен с китки върбалак. Слънцето светеше от изток лучезарно и заливаше с весела светлина града и българския бряг и отсрещната Румънска равнина, ниска и равна до кръгозора. На едно място Дунавът блещеше лучисто-сребрист, заслепително сребрист от зарите му. Един параход идеше откъм Гюргево и пореше гладката повръхност, приличен на едно чудовищно плавателно животно, на което диханието се издигаше във въздуха в стълп черен дим. Бяла ивица от пяна дружеше бедрата на парахода, който оставяше подиря си разлюшкани и набърчени води. От пристанището достигаше смътен шумът на труда и на енергията. Гъмжаха, щуряха се хора около скелята, дето параходът щеше да спре. Всичко това оставяше Гойчева равнодушен и чужд. Той беше съсредоточен в тежките си мисли, той не чуваше, не виждаше нищо. Пред него нямаше ни Дунав, ни параход, ни слънце, а една пустиня!
— Не — каза си той, — аз няма да бързам, няма да се унижавам, тя нека си помисли и като си помисли, сама ще се върне.
VII.
Докато Гойчев прекарваше мъчително тежки дни, Любица, напротив, преживяваше най-щастливите минути на живота си…
Нека се повърнем при нея в първия ден от пристигането й в София.
Часът беше три, когато Любица се яви в салона на госпожа Стридлова, облечена в една дълга копринена роба, с малко деколте, което оставяше открит белия й врат, украсен с два реда ситни бисери. В косата й светеше една малка брилянтова игличка. От нея вееше такава пролетна свежест, такова обаяние, като че ли никакво душевно сътресение не бе станало с нея. Като че ли столичният въздух я освежи. При появяването й Вера, която се улучи сама в салона, извика от възторг.
