Нора

— Защо, Любице, си дошла тук?

— Отдалечих се от хората — каза тя глухо.

Тя гледаше надолу разтреперана.

— Къде отиваше към Дунава? — попита той, уплашен от мисълта, че е предварил едно голямо нещастие.

— Да се спася от света — прошушна тя.

— Как? Що говориш? Що значат хората за нас, когато ние сме щастливи? Моето щастие, Любице, стои по-горе от всичко друго. Презри мнението на този лицемерен и жесток свят… Презри… Ела, мило дете, прелестна Любице, да идем нататък.

Любица го фана под ръка, погледна го в очите с признателност и нежно се притисна до него.

— Така да се разходим както в първите месеци — пошушна тя, изпълнена с нежни чувства и с очи овлажнели.

— Да — пошушна Гойчев — както в първите месеци…