Човекоядци

— Че ти не си! — рече Смит.

— Ако дадеш наметалото на мистър Уейд — подкупващо каза Макензи, — ще ти разреша да покараш колата.

— Наистина ли? — зарадва се Нели.

— Разбира се — рече Уейд, като пристъпваше стеснително от крак на крак.

— Вземете наметалото — каза му Макензи. — То ви е необходимо. Изглежда, не сте яли от няколко дни.

— Не съм — призна си Уейд.

— Тогава пъхнете се вътре и се наяжте — каза Смит.

Нели му го подаде.

— Откъде можеш така добре да мяташ камъни? — попита я Смит.

Гордост проблесна в очите на Нели.

— На Земята играех бейзбол — отвърна тя. — Бях подавач.

Колата на Александър беше невредима, ако не се броят няколкото вдлъбнатини и разбитото от Уейд предно стъкло при първия му залп, изплашил шофьора така, че след рязък завой се беше нахендрил на един валчест камък. Музикалното дърво също беше невредимо, а корените му — все още достатъчно влажни в опакованите със зебло и напоени с вода буци пръст. В най-тъмния ъгъл на колата, свит на топка и безучастен към суматохата отвън, те откриха Делбърт, двуфутовия шофьор, който удивително наподобяваше пудел в стойка „на два крака“.

Грумбриджианците бяха мъртви, сплесканите им брони свидетелстваха за енергичните пасове на Нели.

Смит и Уейд влязоха в колата да се приготвят за пренощуване. Нели и Енциклопеда тръгнаха да дирят изгубеното при бягството оръжие на Александър. Макензи, седнал на земята и акуратно наметнал Никодемус на раменете си, пушеше последната лула преди лягане.

Тревата зад колата изшумя.

— Нели, ти ли си? — меко попита той.

Нели колебливо запристъпва около колата.

— Сърдиш ли ми се? — попита тя.

— Защо да ти се сърдя. Ти си си такава.

— Не можах да намеря оръжието.

— Видя ли къде го изпусна Александър?

— Да — каза Нели. — Нямаше го там.

Макензи се намръщи в тъмното.

— Това означава, че Александър се е върнал и го е взел. Не ми харесва. Ще започне да стреля по нас. Компанията ни никак не му се нрави. След всичко, което направихме днес, положително ще иска да ни отмъсти.

Той се огледа.

— Къде е Енциклопеда?

— Изплъзнах му се. Исках да поговорим за него.

— Добре — рече Макензи. — Давай.

— Той се опита да ми прочете мозъка.

— Знам. Всички нас вече ни е прочел. Добре се справя с това.

— Сега обаче има затруднения — съобщи Нели.

— Затруднен е да ти проучи мозъка? Не се и съмнявам.

— Не е нужно да говориш, сякаш моят мозък… — започна Нели, но Макензи я прекъсна.

— Не исках да кажа това, Нели. Доколкото разбирам, мозъкът ти е наред. Може би дори по-наред от нашите мозъци. Номерът е, че е различен. Нашите мозъци са естествени, мислят, разсъждават и помнят по общоприетия начин. Енциклопеда е запознат с този вид мозъци и съзнанията, които им съответстват. При тебе не е така! Мозъкът ти е изкуствен. Отчасти механичен, отчасти химически, отчасти електронен и бог знае още какъв. Все пак не съм специалист по роботика. Никога преди той не се е натъквал на такъв вид мозъци. Това вероятно го шокира. Ако някога на тази планета е имало цивилизация, тя не е била техническа. Тук няма и следа от техника. Никакви белези, които машините оставят върху планетите.