Човекоядци
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Йорданов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Човекоядци». Краткое содержание книги:
На практика, разбира се, самите дървета не пееха. Уейд го знаеше, но не се замисляше често за това. По-скоро беше склонен да приеме, че е така. Рядко мислеше за музиката по друг начин, освен като присъща на дърветата, и пренебрегваше малките същества вътре, които в действителност я създаваха, а дърветата им служеха за клавиатура. Същества? Това бе всичко, което знаеше. Насекоми, вероятно колонии от насекоми във всяко дърво, а може би дори нимфи или елфи, или други някакви творения, с които гъмжат детските приказки. Макар че е глупаво, каза си той, елфи там вътре няма.
Всяко насекомо, всеки горски дух даваше своя малък принос в общото оркестриране, подчинено на мисловните трептения на диригентите. Диригентите измисляха музиката, задържаха я в мозъка си, а съществата в дърветата откликваха.
Така погледнато, не звучи толкова хубаво, помисли си Уейд. Премислянето разваляше красотата. По-добре да възприемам и да се наслаждавам без обяснения. Навремени идваха хора, не много често, хора от плът и кръв, хора от някой търговски гарнизон на планетата. Идваха да записват музиката и си отиваха. Уейд не проумяваше как е възможно да си отидеш след като веднъж си я чул. Смътно си спомняше, че все пак има начин да се имунизираш срещу магията й, за да можеш да си тръгнеш — да притъпиш сетивата си до степен тя да не може да те обсеби. Уейд потръпна от тази мисъл. Това беше светотатство. Но не по-голямо, отколкото да запишеш музиката и да я изпълняват земни оркестри. Дали земен оркестър щеше да я свири така, както той я слушаше тук всяка вечер? Само да можеха земните ценители да я чуят такава, каквато звучеше тук, в тази древна котловина!
Когато дойде землянинът, Уейд вече се беше скрил. Можеше да бъде някой от тези, които се опитваха да го върнат, да го откъснат от музиката на дърветата.
Вечерният полъх довея смътно звуково вмешателство, недопустимо тук, в котловината — шум от удар на стомана в камък.
Той се поизправи в укритието си и се опита да определи посоката на звука. Отново го дочу, от отдалечения край на котловината. Защити с ръка очите си от залязващото слънце и се втренчи в движещите се фигури. Бяха трима и един от тях, това той забеляза веднага, беше землянин. Другите двама бяха причудливи създания, които отдалеч приличаха на чудовищни хлебарки, чиито черупки отразяваха последните лъчи на Сигма Драко. Главите им напомняха ухилени черепи. Бяха препасани с ремъци, очевидно за инструменти или оръжие.
Грумбриджианците! Но какво правеха грумбриджианци със землянин! Те бяха смъртни врагове и водеха неспирни търговски войни, щом интересите им се сблъскваха.
Нещо блесна на слънцето — лъскав уред, който дълбаеше и се издигаше, проникваше и излизаше.
Дж. Едгъртън Уейд замръзна от ужас.
Това не можеше да бъде!
Тримата разкопаваха музикално дърво!
Лозата се виеше през тръпнещото тревно море, чувствителните й пипала се сключваха в примка около жертвите — странни шумни същества, които все още обикаляха праволинейно наоколо. Идваха, душеха простодушно пред себе си, без да подозират опасността.
Действията на лозата бяха ненадейни. Никой не можеше просто така да се движи по тази планета. Само за момент тръпка на съмнение премина по цялата й снага, съмнение в смисъла да нападаш нещо толкова беззащитно. Но съмнението отшумя бързо, изместено от лакомото очакване, което порочното растение изпита в бърлогата си сред стрелящите дървета. Лозата потрепери, опиянена от вибрациите, преминаващи по пипалата й.
Чудноватото нещо изръмжа и лозата се напрегна, готова за битка с всяка своя фибра. Нека само да се приближи до едва забележимата й хватка… Жертвата направи тъкмо това, но за част от секундата сякаш щеше да излезе от нейния обсег. В този момент леко залитна, натъкнала се на някакво възвишение, и пипалото на лозята се метна, сграбчи я в здрава хватка, уви се обезумяло и задърпа, задърпа с цялата си мощ.