Мадам Бовари [Madame Bovary - bg]

Тя се оплака, че от началото на пролетта страда от замайване; попита дали ще й бъдат полезни морски бани; заговори за манастира, Шарл — за своя колеж и разговорът им се оживи. Качиха се в нейната стая. Тя му показа старите си ноти, книжките, които беше получавала като награди, и захвърлени в дъното на скрина венчета от дъбови листа. Разправи му и за майка си, за гробището и дори му показа в градината лехата, от която всеки първи петък на месеца беряла цветя, за да ги носи на гроба й. Но техният градинар не разбирал нищо; изобщо прислугата била толкова лоша! Много й се искало да живее в града, поне през зимата, макар че през лятото селото с дългите слънчеви дни може би е още по-отегчително; и гласът й според това, което разказваше, беше ту ясен, ту остър или когато говореше на себе си, неочаквано замъглен от копнеж, провлечен в извивките, които стигаха до шепот, а тя — ту весела, с отворени простосърдечни очи, ту с полуспуснати клепачи, с потънал в отегчение поглед и със зареяна някъде мисъл.

Връщайки се вечерта, Шарл премисляше една по една казаните от нея фрази, стараейки се да си ги припомни, да допълни смисъла им, за да може да си представи оная част от нейното съществуване, която тя бе изживяла, преди още той да я познава. Но ни веднъж не можа да я види в мисълта си по-друга от тая, която бе видял първия път, или не такава, каквато преди малко бе я оставил. После се запита какво ли ще стане с нея, ако се омъжи, и за кого би се омъжила. Уви! Чичо Руо бе много богат, а тя… толкова хубава! Но лицето на Ема отново и непрестанно изникваше пред очите му и нещо еднозвучно, подобно на бръмченето на пумпал, звънтеше в ушите му: „Ами ако ти се ожениш за нея? Ако ти се ожениш?“ През нощта той не спа, гърлото му бе свито, мъчеше го жажда; той стана да пие вода от каната и отвори прозореца; небето бе обсипано със звезди, лъхаше топъл вятър; в далечината лаеха кучета. Той извърна глава към Берто.

Като размисли, че най-сетне нищо не рискува, Шарл си каза, че при първия удобен случай ще направи предложение; но винаги, когато имаше такъв случай, от страх, че не ще намери подходящите думи, не можеше да отвори уста.

Чичо Руо нямаше нищо против да го отърват от дъщеря му, която не му вършеше почти никаква работа в къщи. Пред себе си той я извиняваше, намираше, че тя е твърде умна, за да се занимава със земеделие — занаят, прокълнат от небето, тъй като не се е видяло някой да стане милионер от това. Добрият човечец не само че не бе натрупал богатство от земеделие, но всяка година губеше: защото, макар и да водеше отлично пазарлъците — хитростите на занаята му доставяха голямо удоволствие, — земеделието в истинския смисъл на думата и вътрешното управление на чифлика съвсем не бяха работа за него. Нему бе приятно да стои с ръце в джобовете и щом се отнасяше за удобствата на собствения му живот, той не пестеше: искаше да бъде добре нахранен, добре отоплен, добре настанен. Обичаше силния сидър, сочните печени бутове и кафе с коняк. Хранеше се в готварницата самичък срещу огъня, на масичка, която му донасяха наредена като в театър.