Мадам Бовари [Madame Bovary - bg]

Шарл остана изненадан от белината на ноктите й. Те бяха лъскави, заострени, по-изчистени от диепските украшения от слонова кост и подрязани във вид на бадеми. Ръцете й обаче не бяха хубави, не достатъчно бледи може би и малко сухи в ставите; бяха също така много дълги и без меки извивки в линиите. Онова, което беше хубаво у нея, бяха очите — кафяви, те изглеждаха черни от ресниците и нейният поглед идеше право към вас с някаква наивно детска смелост.

След като лекарят направи превръзката, той бе поканен от самия г. Руо да хапне един залък, преди да си тръгне.

Шарл слезе в обширното помещение на партера. Два прибора със сребърни потири бяха поставени върху масичка до широко легло с балдахин, покрито с басма, нашарена с фигури на хора, които изобразяваха турци. Лъхаше мирис на перуника и на влажни чаршафи, който идеше от високия дъбов скрин, сложен срещу прозореца. В ъглите бяха наредени на пода чували с жито. Те не бяха се побрали в съседния хамбар, за където водеха три каменни стъпала. Като украса на помещението насред стената, зелената мазилка на която се лющеше, беше закачена на гвоздей една глава на Минерва, нарисувана с черен молив и сложена в златна рамка, под която с готически букви беше написано: „На скъпия ми татко“.

Приказваха отначало за болния, сетне за времето, за големите студове, за вълците, които скитаха нощем из полето. На госпожица Руо никак не й беше весело на село, особено сега, когато почти единствено върху нея тежаха грижите за чифлика. Тъй като помещението беше хладно, докато ядеше, тя трепереше и от това нейните сочни устни леко се разтваряха: когато млъкваше, имаше навик да ги захапва.

Шията й излизаше от бяла, обърната якичка. Черните й коси, на които всяка от двете половини изглеждаше изваяна от един къс — толкова гладки бяха те, — се разделяха от тънка рязка, която вървеше по извивката на главата й, оставяйки да се вижда само крайчецът на ухото, и се събираха отзад в разкошен кок с една вълниста извивка към слепите очи, каквато селският лекар виждаше за пръв път през живота си. Страните й бяха розови. Тя носеше като мъж лорнет с рогова рамка, пъхнат между две копчета на корсажа.

Когато, преди да тръгне, Шарл се качи да се сбогува с чичо Руо и след това се върна в долната зала, той я завари там изправена, опряла чело до стъклата на прозореца, загледана в градината, дето вятърът бе съборил прътовете за фасула. Тя се обърна и го попита:

— Търсите ли нещо?

— Камшикът ми, моля — отговори той.

И почна да го търси под леглото, зад вратата, под столовете; камшикът беше паднал на земята между чувалите и стената. Госпожица Ема го съзря; тя се наведе над чувалите с жито. Шарл от любезност се спусна и тъй като бе протегнал ръка със същото движение, почувства как гърдите му докоснаха гърба на девойката, наведена под него. Тя се изправи, цяла изчервена, и го погледна през рамо, подавайки му волския бич.