Фуенте Овехуна
- Автор: де Вега Лопе
- Год: 1951
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Инджов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фуенте Овехуна». Краткое содержание книги:
ще търся по гърдите ваши
и кръстът няма да ме спре!
Командорът:
Ах, куче!
Фрондосо:
Кучета тук няма!
Ти, Лауренсия, върви си!
Лауренсия:
Бъди внимателен, Фрондосо!
Фрондосо:
Ще бъда! Ти върви, върви…
Дванадесета сцена
Командорът, Фрондосо
Командорът:
Къде ми бе умът, когато
оставих шпагата си вкъщи
и мислех, че звънът й може
да плаши дивеча?…
Фрондосо:
Сеньор,
ако натисна тоя спусък —
отивате на оня свят!
Командорът:
Мълчи! Мерзавец, подла твар!
Веднага хвърляй арбалета!
По-бързо! Дай го тук!
Фрондосо:
Какво?
И вие в следващия миг
да ме убиете?… Простете,
сега едно ще ви помоля
да помните: щом любовта
възтържествува във сърцето,
тя е всесилна и е глуха
за чуждите слова!
Командорът:
Нима
аз, храбрият и славен воин,
позорно ще обърна гръб
пред този селянин?… По-бързо
се прицели във мен и стреляй!
Веднага стреляй — и пази се,
защото мога да забравя
на рицарския бой закона!
Фрондосо:
Не, не! Не мога да престъпя
чертата между вас и мене
и трябва да се примиря.
Отивам си! А за да мога
живота си да защитя,
ще взема с мене арбалета.
(Излиза)
Командорът:
О, странна и печална случка!
Но оскърблението аз
със кръв и сълзи ще измия!
Бъди ми, Господи, свидетел!
Второ действие
Първа сцена
Площадът във Фуенте Овехуна
Естебан и Първи общински съветник
Естебан:
На бива от общинските хамбари
пшеницата да изгребем, защото
година с лош късмет ни се стовари,
боя се, че привършваме брашното.
Дано наистина не ни завари,
бедата неподготвени.
Първи съветник:
Пред злото,
аз мисля, тия мерки са уместни.
Естебан:
И командорът нека се намеси!
А всички тези астролози нови
са нетърпими! Тайните свещени
уж ни разкриват с разни празнословия,
пък са невежи най-обикновени!
За тия самозвани богослови
уж бъдещите дни са изяснени,
но дума стане ли за днес — тогава
замлъкват и потаен вид си дават!
Нима те имат облаци в дома си
и знаят пътя на гърма небесен?
И откъде познават, щом се въси
небето, че ни носи скръб? Наесен,
когато сеем, със съвети къси
раздават ум и разум: тук овеси,
тук — тикви, тук — калеми за асмите,
а тикви, вярвайте, са те самите!
Предсказват още, че човек известен
сега умирал нейде в Трансилвания,
че виното ни в чаша ще се вмести,
че много бира ще сварят в Германия,
че идвал страшен студ не знам къде си,
че тигри ще се наплодят в Хиркания…
Но те си дрънкат, а пък все е тая —
декември на годината е краят…
Втора сцена
Същите, Леонело и Барилдо
Леонело:
Тук ние май ще се окажем в сянка,
дърдорницата вече е заета…
Барилдо:
Но как се чувствувахте в Саламанка?
Леонело:
Бръснари готви университета,
а не юристи с мъдрост и осанка!
Такъв бил на студентите късмета.
Барилдо:
Добър студент от вас навярно стана.
Леонело:
Стремях се аз най-важното да схвана.
Барилдо:
И там ли книгите печатат вече?
И там ли всеки на мъдрец се прави?
Леонело:
Книгопечатането взе да пречи,
без собствен мозък хората остави,
защото напечатаните речи
объркват с изразите си мъгляви.
Виж книгите на лавицата… Чакат,
като че ти си спрямо тях глупакът.
Книгопечатането — то се знай —
е важно, нищо против нямам,
спасява мисълта човешка май,
на разума божествения пламък;
изобрети го Гутенберг от Майнц,
сега прославен и издялан в камък;
ала, уви, със словото печатно
мнозина мъдреци най-безвъзвратно
си губят лаврите; а има други —
печатат чужди труд под свое име
и си приписват чуждите заслуги;
пък глупостите си неизброими
печатат най-спокойно хора луди,
подписвайки врага си… И замине
такава книга по света безкраен,