Изповедите на един буржоа

6

В къщата работеха две „предприятия“: денем на етажа банката обслужваше клиентите, нощем на партера един обявен за кафене вертеп с касиерка и набеден цигански оркестър ограбваше лекомислените еснафи. Буржоазката къща намираше за естествено това предприятие на партера и го търпеше. Обитателите й, тъй претенциозните в моралните си оценки семейства, никак не се стряскаха от това, че нощем, когато добродетелта похърква, в едно от партерните помещения на къщата се танцува канкан. „Кафенето“ дотолкова не го беше еня за дневните посетители, които пият кафе и четат вестници, че денем дори не отваряше. Кепенците се вдигаха едва привечер, край стените стояха няколко ламаринени маси, а в „бюфета“ дами с боядисани коси и пищни форми според вкуса на епохата приготовляваха яйчен ликьор и чай. (Шампанското минаваше за нечуван разкош, даже гръмогласните офицери рядко дръзваха такова разточителство — впрочем понятието „гръмогласен офицер“ бе твърде непознато в нашия град, защото хусарският полк беше разквартируван на петдесет километра оттук, в съседния град, и офицерите от артилерията и пехотата, които бяха настанени при нас, се задоволяваха с по-скромни и редки джамборета, с яйчен ликьор и каруцарско вино.) Този нощен вертеп се посещаваше най-вече от спекуланти, пазарджии, чифликчии и някой и друг евреин-арендатор от околията, отскочил за по една бурна нощ. „Господарите“ се осмеляваха да дойдат тук само добре подквасени, в такива случаи спускаха железните кепенци на локала и му дръпваха такава веселба, от която се разбуждаха дори и заспалите; за учудване е, че това нарушение на реда биваше търпяно и дълго време, години наред „кафенето“ продължаваше да работи на партера. Полицията тогава все още не се месеше в делата на гражданите; в този четирийсетхиляден град, например, за спокойствието на гражданите бдяха всичко на всичко петнайсет полицаи, петнайсет остарели, шишкави нескопосници, които в детството си познавах лично и се обръщах към тях по имена; полицейският арест беше приютен в разнебитена стара къща с италиански профил и аркада, но обикновено беше празен, тук отспиваха махмурлука си само закоравелите алкохолици, които заран полицаите прибираха по уличните ъгли в подобна на саркофаг талига, покрита със зелена мушама. Това, което се предлагаше от вечер на вечер в „кафенето“ на нашата къща, бе една от по-изтънчените и очевидно по-разточителни разновидности на проституцията; понякога се вадеха ножове, една нощ къщата бе разбудена от женски писъци, деца и възрастни се стекоха на коридора по наметки, а на двора домоуправителят налагаше с метла един обут в ботуши и с щръкнали мустачки, особено кръвожаден спекулант, който се беше вкопчил с ноктите на двете си ръце в удобните за сграбчване, меки телеса на една сламеноруса служителка от кафенето. Тази призрачна сцена в острата и студена утринна светлина ми подейства като някакво невероятно, театрално изживяване. Но вертепът изглежда плащаше солен наем на банката, понеже дори подобни непристойни тупурдии, които се превръщаха в обществен скандал, биваха търпени. Договорът със собственика на вертепа, хитър цигански ас с предприемачески дух, бе прекъснат много по-късно и то не „по морални съображения“, а защото банката се нуждаеше от помещението: вече нямаше нужда от доходите на нощния локал.