Изповедите на един буржоа

По-малкият брат на баща ми разколебан и измъчен усещаше, че колкото и да „го възприемат“, независимо, че го признават, той, със своя саксонски произход, с немско звучащото си име и австрийска благородническа титла не би могъл да се числи напълно и безусловно към онова голямо „семейство“, което дребнодворянска Унгария бе в края на века. Ако в семейството ни имаше някой, който понякога осезаемо биваше обземан от маниите на унгарското джентри, това беше той. Непрестанно събираше фамилните книжа, поръчваше чертежи на гербове и корони, бе създал проект за „унифициран благороднически герб“ на баща ми и майка ми (един господ знае, откъде се беше сдобил със сведения, понеже мама беше потомък на беден моравски мелничар и подозирам, че семейството й никога не се е ползвало от благороднически привилегии; което, впрочем, ни най-малко не тревожеше майка ми и нейните роднини), и това заиграване на джентри в крайна сметка се изявяваше по необичаен начин в неговата горделива, неспокойна душа: отбягваше областното общество, не се натрапваше, живя продължително в чужбина, строеше железници и тунели в Босна, сетне се пресели в Риека, където по поръчение на една френска компания построи онази електрическа централа, която и до днес снабдява далматинското крайбрежие с електричество. Междувременно се ожени; взе фина и кротка девойка от Ноградска област, потомък на най-големия унгарски писател на класически драми, и в детството си съм прекарвал доста лета в придобилия литературно-историческа слава ноградски замък и парк, където патриархът, този неспокоен по душа, полуобезумял в залеза на зрелостта си унгарски гений скандираше строфите на драматичните си опуси. Това „литературно родство“ обгръщаше чичо ми с някакъв олимпов нимб в моите очи. В действителност не разбираше много от литература. Когато бе още ерген и живееше срещу нас, в трите стаи на двора, водеше живот на „garcon“, като някакъв френски романтичен герой, държеше прислужник, когото веднъж бе шамаросал; заради това в детството си се страхувах от него, по-късно го съжалявах. Не си намери място сред различните класи, живя огорчен и уединен в ноградското село, където се чувстваше тъкмо тъй малко у дома си, както когато беше сред нас или в чужбина, сред своите колеги. Той бе първият сериозен и убеден антисемит, когото съм познавал; и навярно много би се учудил, ако някой го осведомеше, че основната тоналност на същността му, обиденото му лутане между класите, поведението му в стил „моята вяра не е за този свят“ е всъщност инстинктивно католическа, с други думи — еврейска черта.