Императори на илюзиите [Императоры иллюзий - bg]

Кей се намръщи. После попита:

— Може ли по-подробно?

Алкарисианинът щракна с клюн. Поинтересува се:

— Разполагаш ли с познания по астрофизика и вероятностна механика в обема, в който ги владеят земните учени?

— Нямам познания дори в обема, в който ги владеят студентите.

— Тогава ще ти дам пример. — Алкарисианинът скочи от своята кутия-кресло. Огледа с острия си поглед стъкленото поле, обагрено в пурпурно от лъчите на залязващото слънце. — Дай ми аерозола, с който създаваш постелката си.

— Това е доста скъпа вещ — предупреди Кей, връчвайки флакона на алкарисианина.

— За знанието се заплаща и повече. — Търсещия истината стисна неумело, но здраво флакона с крайчето на крилото си и го насочи надолу. — Тази стъклена повърхност играе ролята на модел в нашия диалог. Модел на вероятностната зона. Тя е светът. Вселената в истинския смисъл. Тя е безкрайна и непознаваема. Тя е неуловима за нашите прибори, тъй като не съществува във вид на реалност. Разбираш ли?

— Да.

— Океан от възможности… от свобода… океан от Нищо — каза алкарисианинът с почти човешка замечтаност. — Сега виж.

Той натисна разпръскващата дюза и белите пръски докоснаха спечената почва.

— Ето я нашата реалност, нашата Вселена. Всяко петънце е галактика, само че тези петънца трябва да са безкрайно много. Вселената се разширява, нахлувайки във вероятностната зона. Тя заема все по-голям обем, но за нас, нейните обитатели, не съществуват истински размери. Ние сме част от нашата реалност и не е по силите ни да достигнем границите й. А Вселената расте, прониква все по-надалече и по-надалече в безкрайната Вероятност.

Алкарисианинът отново пръсна пяна от флакона. Малко встрани от първото петно.

— Още една реалност, още една Вселена — любезно съобщи той. — Между тях е безкрайността. Световете ще се разширяват вечно и колкото по-надалече отлетят нашите кораби, толкова по-голям ще стане светът. Но различните реалности няма да се срещнат. Разбра ли ме?

— Колкото повече опознаваме света, толкова по-голям става той — кимна Кей. — Не можем да се измъкнем от предварително зададеното, защото всичко научено става предопределено.

— Да, Вселената е сътворена и нейният творец е видял цялата безкрайна верига от събития, които още не са се случили. Може просто да се живее — алкарисианинът отново скочи върху кутията си. — Да се разбере замисъла на Бога е невъзможно, следователно бъдещето не ни е известно.

— И какво искате?

— Да отидем във Вероятността. Ако това е възможно, ако е било предопределено, то напускайки нашата Вселена, ще се озовем в свят, който няма съдба. Ние самите ще я създадем.

Това беше смешно, глупаво, но Кей Дач почувства уважение към чуждата раса. Раса, отхвърляща Бога и създадения от него свят.

— Вашите кораби… те игнорират не просто законите на инерцията — замислено изрече той. — Те игнорират причинността.