Насън и наяве
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Насън и наяве». Краткое содержание книги:
Алет се поколеба само за миг.
— Va bene. С удоволствие. — „Не «какъв си тъпак» или «е непознати не обядвам», а «с удоволствие.»“ Това бе съвсем ново, приятно усещане.
Обедът мина изключително приятно и нито веднъж не й дойде наум някоя от черните й мисли. Разговаряха за великите художници и Алет му разказа за детството си в Рим.
— Никога не съм бил там — отвърна той. — Може би някой ден.
И тя си помисли: „Ще е забавно да отидем заедно.“ Когато свършиха, Ричард видя в ресторанта съквартиранта си и го повика на тяхната маса.
— Не знаех, че ще идваш тук, Гари. Нека те запозная с Алет Питърс. Това е Гари Кинг.
Гари бе трийсетинагодишен, имаше яркосини очи и коса до раменете.
— Приятно ми е да се запознаем, Гари.
— Той е най-добрият ми приятел още от гимназията, Алет.
— Да. Познавам го от десет години, тъй че ако ви интересуват някои интересни случки…
— Нямаш ли си друга работа, Гари?
— Добре. — Той се обърна към Алет: — Но не забравяйте за предложението ми. Чао.
Двамата го проследиха с поглед, докато се отдалечаваше.
— Алет… — започна Ричард.
— Да?
— Може ли пак да се срещнем?
— С удоволствие. — „С какво удоволствие само.“
В понеделник Алет разказа на Тони за преживяването си.
— Не се влюбвай в художник — предупреди я тя. — Те не могат да си изкарват прехраната. Ще се срещате ли пак?
Алет се усмихна.
— Да. Струва ми се, че ме харесва. Аз също го харесвам. Много.
Всичко започна като дребен спор и свърши с яростна кавга. Пастор Франк се пенсионираше след четирийсет години служба. Беше много добър и грижовен свещеник и енориашите съжаляваха, че напуска. Проведоха тайни срещи, за да решат какъв прощален подарък да му поднесат. Часовник… пари… ваканция… картина… Той обичаше изкуството.
— Защо не поръчаме на някого да му нарисува портрет на фона на черквата? — Те се обърнаха към Алет: — Ще го направиш ли?
— Разбира се — радостно се съгласи тя.
Уолтър Манинг беше един от най-възрастните енориаши и един от най-големите спонсори. Имаше процъфтяващ бизнес, но като че ли не можеше да понася успеха на другите.
— Дъщеря ми е много добра художничка — каза. — Навярно тя би трябвало да го направи.
— Защо и двете не нарисуват портрета, а после ще гласуваме кой да подарим на пастор Франк? — предложи някой.
Алет се захвана на работа. Картината й отне пет дни и се получи истински шедьовър, отразяващ състрадателността и добротата на пастора. Следващата неделя групата се събра, за да види портретите. Творбата на Алет предизвика одобрителни възклицания.
— Като жив е, сякаш всеки миг ще слезе от платното…
— О, толкова ще му хареса…
— Би трябвало да го изложат в музея, Алет…
Уолтър Манинг разви платното с рисувания от дъщеря му портрет. Беше добра, но й липсваше огънят на другия портрет.
— Много е хубава — тактично каза един от енориашите, — но ми се струва, че тази на Алет е…
— Съгласен съм…
— Портретът на Алет е…
— Решението трябва да е единодушно — отсече Уолтър Манинг. — Дъщеря ми е професионалистка — хвърли поглед към Алет, — а не дилетантка. Нарисува го като услуга. Не можем просто да я отхвърлим.
— Но, Уолтър…
— Не. Трябва да е единодушно. Или ще му подарим картината на дъщеря ми, или нищо.
— Нейният портрет много ми харесва — каза Алет. — Нека го подарим на пастора.
Уолтър Манинг победоносно се усмихна. — Ще остане много доволен.
На път за вкъщи същата вечер Уолтър Манинг беше блъснат от кола. Когато чу новината, Алет остана поразена.
Четвърта глава
Ашли Патерсън взимаше душ и вече закъсняваше за работа, когато чу шума. Отваряне на врата? Затваряне? Тя спря водата и с разтуптяно сърце се ослуша. Тишина. Постоя така за миг, цялата в капчици, блеснали по кожата й, после бързо се избърса и предпазливо влезе в спалнята. Всичко изглеждаше нормално. „Пак моето прекалено въображение. Трябва да се обличам.“ Отиде до шкафа, издърпа чекмеджето и не повярва на очите си. Някой беше ровил в бельото й. Сутиените и чорапогащниците й бяха разхвърляни. Тя винаги ги държеше грижливо подредени на отделни места.
Изпита отвращение. Дали беше разкопчал панталона си и се бе търкал с нейния чорапогащник? Беше ли си фантазирал как я изнасилва? И после я убива? Не можеше да си поеме дъх. Помисли си да позвъни в полицията, но се боеше, че ще й се изсмеят.
„Искаш да разследваме случая, защото ти се струва, че някой е ровил в шкафа с бельото ти ли?“