Насън и наяве
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Насън и наяве». Краткое содержание книги:
Помисли си колко ли би мразила Интернет майка й. Но пък тя мразеше всичко. Общуваше само по два начина: с крясъци или хленчене. Никога не беше доволна от Тони. „Не можеш ли да свършиш нещо както трябва, глупаво дете?“ Е, някога майка й беше викала прекалено често. Тони си помисли за ужасната катастрофа, при която бе загинала. Все още можеше да чуе писъците й за помощ. Споменът я накара да се усмихне.
Трета глава
На друго място и по друго време Алет Питърс можеше да е прочута художничка. Имаше поглед за нюансите. Можеше да вижда багрите, да долавя мириса им и да ги чува. Гласът на баща й беше син или червен. Гласът на майка й беше тъмнокафяв. Гласът на учителката й беше жълт. Гласът на бакалина беше лилав. Шумът на вятъра в листата беше зелен. Шумът на течащата вода беше сив.
Алет Питърс бе на двайсет години. Можеше да е обикновена наглед, привлекателна или поразяващо красива в зависимост от настроението й или от това как се отнася в момента към себе си. Но никога не беше просто миловидна. Чарът й донякъде се криеше в това, че изобщо не съзнаваше как изглежда. Бе срамежлива, тиха и излъчваше почти неуместна нежност.
Алет беше родена в Рим и имаше напевен италиански говор. Обичаше всичко във Вечния град. Бе го съзерцавала от Испанското стълбище с чувството, че е неин. Когато гледаше към древните храмове и огромния Колизеум, тя знаеше, че мястото й е в онази епоха. Крачеше по „Пиаца Навона“, слушаше музиката на водата във Фонтана на четирите реки и се разхождаше по „Пиаца Венеция“ с паметника на Виктор Емануил II. Прекарваше безкрайни часове в базиликата „Сан Пиетро“, музея на Ватикана и галерията „Боргезе“, наслаждаваше се на вечните творби на Рафаело, Фра Бартоломео, Андреа дел Сарто и Понтормо. Талантът им едновременно я омайваше и дразнеше. Искаше й се да се е родила през XVII век и да ги е познавала. За нея те бяха по-реални, отколкото минувачите по улицата. Отчаяно копнееше да е художничка.
Можеше да чуе тъмнокафявия глас на майка си: „Само хабиш хартията и боите. Нямаш талант.“
Отначало преместването в Калифорния я тревожеше. Алет не знаеше дали ще може да се приспособи, но Кюпъртино се оказа приятна изненада. Наслаждаваше се на уединението, което й предлагаше градчето, харесваше й да работи в „Глобъл Къмпютър Графикс Корпорейшън“. Тук нямаше големи художествени галерии, но през уикендите Алет ходеше в Сан Франциско.
— Защо се интересуваш от тези неща? — питаше я Тони Прескот. — Ела с мен в „Пи Джей Мълиган“ и се позабавлявай.
— Не обичаш ли изкуството?
Тони се засмя.
— Естествено. Особено мъжете, които се занимават с изкуство.
Един-единствен тъмен облак помрачаваше живота на Алет Питърс. Страдаше от маниакална депресия. Имаше аномия, чувство за отчужденост от другите. Резките промени в настроението й винаги я сварваха неподготвена и за миг можеше от блажена еуфория да изпадне в дълбоко отчаяние. Не бе в състояние да контролира чувствата си.
Тони беше единствената, с която споделяше проблемите си. Тя имаше решение на всички въпроси и обичайният й отговор бе: „Хайде да отидем да се позабавляваме!“
Любимата тема за разговор на Тони беше Ашли Патерсън. Тя наблюдаваше как Шейн Милър разговаря с нея.
— Виж я само оная кучка с кльощавия задник — изрече презрително. — Тя е снежната царица.
Алет кимна.
— Много е сериозна. Някой трябва да я научи да се смее.
Тони изсумтя.
— Някой трябва да я научи да се чука.
Един път седмично Алет ходеше в мисията за бездомници в Сан Франциско и помагаше в поднасянето на вечерята. Там живееше дребна старица, която с нетърпение очакваше посещенията на младата жена. Беше прикована към инвалидна количка. Алет я настаняваше на някоя от масите и й носеше топла храна.
Жената признателно й каза:
— Скъпа, ако имах дъщеря, бих искала да е точно като теб.
Алет стисна ръката й.
— Това е голям комплимент. Благодаря ви. — А вътрешният й глас прибави: „Ако имаше дъщеря, щеше да е свиня като теб.“ Тя се ужасяваше от мислите си. Сякаш в нея живееше още един човек, който произнасяше тези думи. Това непрекъснато се случваше.
Веднъж пазаруваше заедно с Бети Харди, жена от църквата на Алет. Спряха пред универсален магазин. Бети се възхищаваше на някаква рокля на витрината.
— Нали е хубава?
— Прекрасна е — съгласи се тя, а си помисли: „Това е най-грозната рокля, която съм виждала през живота си. Точно като за теб.“