Роуз Мадър
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #35
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Роуз Мадър». Краткое содержание книги:
За да оцелее, Роузи трябва да проникне във въображаемия свят на една картина и да се превърне в необикновената Роуз Мадър…
Млъкна и проследи с ококорени, невярващи колата — все пак беше хоида, не беше нова и всъщност беше по-скоро оранжева. Жената зад волана се огледа любопитно, а жената на тротоара си рече: „Ако беше той, никакво оправдание нямаше да свърши работа, колкото и правдоподобно да звучи — щеше да види истината, изписана па лицето ти, грейнала като неонов надпис. Сега вече няма ли да се върнеш? Да се вслушаш в разума и да се върнеш?“
Не можеше. Непреодолимата нужда да се облекчи вече бе преминала, но още усещаше мехура си натежал и препълнен, бъбреците й продължаваха да пулсират, краката й трепереха, а сърцето й туптеше толкова силно, че чак я плашеше. Изобщо не би съумяла отново да се изкачи по хълма.
„Не, можеш. Знаеш, че можеш. Откак си женена, си правила далеч по-страшни неща и си се справяла.“
Добре де — може и да успее да се изкачи по хълма, но сега се сети друго. Той се обажда понякога. Обикновено пет-шест пъти месечно, но понякога и по-често. Само: „Здрасти, как си, искаш ли на връщане да донеса кутия мляко или сладолед, добре, чао.“ Само че тези обаждания не й се струваха никак утешителни и съвсем не ги приемаше като проява на загриженост. Просто я проверяваше. Ако не вдигне телефона, той продължаваше да си звъни. Нямаха телефонен секретар. Веднъж го попита дали не би било добра идея да си купят. Той я ръгна не съвсем приятелски и й каза да не се шегува. „Ти си телефонният секретар“ — рече.
Ами ако се обади и тя не си е вкъщи?
„Ще си помисли, че съм излязла на пазар по-рано, това е всичко.“
Само че няма да си помисли така. Там е работата. Сутрин — чистенето, следобед — пазаруването. Открай време е така и той изобщо не допускаше мисълта нещата някога да се променят. На Уестморленд 908 хрумванията не се насърчават. Ако се обади…
Отново закрачи; мислеше на следващия ъгъла да свие, макар да не бе съвсем сигурна накъде води Тремънт нито в едната, нито в другата посока. Само че това сега нямаше значение; важното бе да се махне от тази улица — ако мъжът й се върне от града по междущатското шосе № 295, както правеше обикновено, щеше да мине точно оттук, и това я караше да се чувства в центъра на мишената за състезание по стрелба с лък.
Зави наляво по Тремънт и продължи да върви покрай тихите крайградски къщички, отделени една от друга с ниски плетове и редици декоративни дръвчета — тук маслините май бяха много на мода. Някакъв мъж, който приличаше на Уди Алън с роговите си очила, луничките и безформената си шапка, прекъсна за малко поливането на цветята и й помаха. Днес май всички бяха настроени да се държат любезно по съседски. Предполагаше, че е заради времето, но можеше да мине и без това. Не беше никак трудно да си представи как след известно време той минава след нея оттук, търпеливо разгадава следите й, задава въпрси, прибягва до малките трикове за подсещане и където спре, все вади снимката й.
„Помахай му и ти. Не искаш да те запомни като невъзпитана, невъзпитаните лесно се запомнят, тъй че му помахай и си продължавай тихомълком по пътя.“
Помаха и продължи. Отново й се допишка, но трябваше да се примири с това. Наоколо не се забелязваше подходящо място, където да се облекчи — имаше само къщи, къщи, къщи и плетове, бледозелени морави и маслинови дръвчета.
Зад нея се приближаваше кола и тя веднага разбра, че е той. Обърна се с подивели от ужас очи и видя ръждив шевролет, който пълзеше по средата на улицата с не повече от пет километра в час. Старецът зад волана беше със сламена шапка и на лицето му се четеше истерична непоколебимост. Тя се обърна пак напред, преди той да е забелязал паниката й, спъна се, сетне пое решително с наведена глава. Бъбреците й отново запулсираха от болка, а мехурът й беше препълнен. Всеки момент всичко щеше да рукне навън. Ако това се случи, направо може да се прости с надеждата да се измъкне незабелязано. Хората може и да не запомнят пребледняла брюнетка, която върви по тротоара в свежата пролетна утрин, но няма да пропуснат бързо уголемяващото се между краката й тъмно петно. Трябва да реши този проблем, и то незабавно.
Забеляза кафява къщурка. Щорите бяха спуснати, на входа имаше три вестника. На пътеката, която започваше от най-долното стъпало на верандата, бе захвърлен четвърти вестник. Роузи се огледа припряно, забърза през ливадата и сви зад къщата. Задният двор беше празен. На дръжката на алуминиевата плъзгаща се врата бе закачено правоъгълно картонче. Тя се доближи и прочете бележката: Поздрави от (Ан Корсо), местният разпространител на „Ейвън“! Днес не ви открих, но ще дойда, отново! Благодаря! И непременно ми се обадете на телефон (555–1731), ако имате желание да поговорим за прекрасните продукти на „Ейвън“! Датата, надраскана най-отдолу, гласеше седемнайсти април, значи преди два дни.