Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
После нещо я тласна силно — напред или назад, така и не разбра — и пред очите й се появи лицето на Хеборик: устата му плюеше кървава кожа. Изведнъж пространството около Баудин се разчисти. Той се наведе и от премазаните му устни се изля порой гнусни пристанищни ругатни. Слепоочията му бяха лъснали от пот. Около него се въргаляха тела, повечето безжизнени. В краката му лежеше лейди Гейсен. Баудин я хвана за косата и дръпна нагоре лицето й, да се види добре. Мигът сякаш замръзна, целият свят сякаш се затвори.
Баудин оголи зъби и се разсмя.
— Не съм циврещ благородник — изръмжа той към тълпата. — Какво искате? Кръвта на благородничка ли искате?
Тълпата закрещя и запротяга жадно ръце. Баудин се изсмя пак.
— Но ние минаваме, чухте ли ме? — Надигна се и надигна и главата на лейди Гейсен.
Фелисин не разбра дали старицата е в съзнание. Очите й бяха затворени, изражението й кротко — почти младежко — под мръсотията и сините отоци. А може би беше мъртва. Молеше се да е така. Нещо щеше да стане, нещо, което да събере целия този кошмар в един-единствен образ.
— На ви я! — изкрещя Баудин и другата му ръка стисна дамата за брадичката. Той завъртя главата й. Вратът изпращя, тялото се смъкна и зарита. Баудин уви веригата около врата й. Стегна силно и дръпна. Изби кръв и веригата заприлича на разкъсан шал.
Фелисин зяпна в ужас.
— Финир милостиви! — изпъшка Хеборик.
Тълпата се бе смълчала потресена, забравила дори собствената си кръвожадност, и заотстъпва. Дотърча някакъв войник, без шлем, с пребледняло младежко лице, с очи, приковани в Баудин, и спря. Зад него лъскавите островърхи шлемове и широки остриета на Червените мечове засвяткаха над тълпата — конниците бавно си пробиваха път към сцената.
Наоколо — пълно мъртвило, освен скриптенето на веригата. Никакъв дъх освен хрипливото пъшкане на Баудин. Каквито и метежи да вилнееха извън площада, сякаш бяха на хиляда левги оттук.
Фелисин гледаше как главата на жената се мята в жалка пародия на живот. Спомни си живата лейди Гейсен, властна и надменна, стремяща се да замени отминалите години на хубост и чар с достолепно високомерие. Имаше ли избор? Много, но това вече беше без значение. Дори да беше някоя мила, сърдечна и добра баба, щеше да е все едно, с нищо нямаше да промени сковаващия мозъка ужас на този миг.
Главата се откъсна с хлип. Баудин се облещи към тълпата и зъбите му лъснаха.
— Спазарихме се — изхриптя той. — Ето ви, каквото искахте, нещо, с което да помните този ден. — И запокити главата на лейди Гейсен в тълпата — вихрушка от коса и струи кръв. Чуха се писъци.
Появиха се още войници, подкрепени от Червените мечове — бавно си пробиха път през онемялата тълпа. Мирът бе възстановен по цялата колона, навсякъде освен тук — с жестокост и без капка милост. Когато под мечовете започнаха да гинат хора, останалите побягнаха.
Пленниците, запълнили площада, наброяваха около триста. Едва сега Фелисин можа да погледне напред по колоната, за да види какво е останало. Някои окови все още държаха само откъснати ръце, други бяха празни. По-малко от стотина пленници бяха останали на крака. Много от нападалите по каменните плочи се гърчеха и пищяха от болка; останалите не помръдваха изобщо.
Баудин изгледа с яд най-близката група войници и изръмжа:
— Много навреме, дървени глави такива.
Хеборик се изхрачи, извърна лице и го погледна с гняв.
— Въобрази си, че ще си откупиш изхода, а, Баудин? Даде им каквото щат. Но беше напразно, нали? Войниците идваха. Можеше да поживее…
Баудин се обърна бавно, цялото му лице бе плувнало в кръв.
— Да живее за к’во, жрецо?
— Това ли ти е оправданието? Все едно, тя щеше да умре в трюмовете.
Баудин оголи зъби и бавно отвърна:
— Просто мразя да се пазаря с копелета.
Фелисин зяпна дългата три стъпки верига между нея и Баудин. Хиляда мисли можеха да й дойдат след това, брънка по брънка — какво беше доскоро, какво бе станала сега; за затвора, който бе намерила в себе си, както и отвън, слети в ярките спомени — но единственото, което помисли, единственото, което промълви, беше:
— Повече не се пазари, Баудин.
Той я изгледа с присвити очи и думите й като че ли бавно се утаиха в него.
Хеборик я изгледа много твърдо. Фелисин му обърна гръб, къде с предизвикателство, къде от срам.
Миг след това войниците — след като бяха разчистили мъртъвците от колоната — ги подкараха напред, извън портата и по Източния път, към пристанищното село Прокълнатото. Където чакаше адюнктата Тавори със свитата си, а също така — робските кораби на Ейрън.