Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Само дето ордата на Ша’ик лагерува около нея.
Маппо изсумтя.
Икариум също се надигна, впечатлен за кой ли път от грамадното туловище на спътника си — едро дори за трелл — от широките рамене и гривестата черна коса, от жилавите мускули по дългите му ръце и хилядата години, рипащи като палаво козле зад очите на Маппо.
— Можеш ли да го проследиш?
— Стига да искаш.
Икариум се навъси.
— От колко време се познаваме, приятелю?
Маппо го изгледа рязко, след което сви рамене.
— От много. Защо питаш?
— Чуя ли неохотата в гласеца ти, веднага я познавам. Притеснява ли те възможността?
— Всяко възможно търкане с демони ме притеснява, Икариум. Аз съм боязлив като зайче.
— Мен пък ме влече любопитството.
— Знам.
Двамата невероятни спътници се обърнаха към малкия си бивак, сбутан между две високи проядени от вятъра скали. Не бързаха. Икариум седна на един плосък камък и почна да лъска дългия си лък, за да придаде още повече гладкост на извитото като рог сухо дърво. След като състоянието на оръжието го задоволи, се захвана с дългия меч — измъкна древното оръжие от обкованата с бронз кожена ножница и почна да точи острието му с намазнения брус.
Маппо бутна кожената шатра, сгъна я надве-натри и я натика в голямата кожена торба. Последваха я котлето, купите и лъжиците, след тях — одеялото. Затегна каишките и метна торбата през рамо. Икариум вече го чакаше, с прибрания в калъфа и метнат на гърба му лък.
Икариум кимна и двамата, метисът джагът и чистокръвният трелл, поеха по пътеката, водеща надолу в падината.
Звездите в небето грееха ярко и обагряха със сребристата си светлина напуканото дъно на котловината. Кръвничетата се бяха скрили с дневната горещина — бяха оставили въздуха само на рояците ситни мушици и на подобните на прилепи гущерчета ризани, които се хранеха с тях.
Маппо и Икариум се спряха за отдих сред някакви древни руини. Тухлите от спечена кал почти се бяха изронили от високите до кръста проядени зидове, подредени геометрично около отдавна пресъхнал кладенец. Пясъкът, покрил дворните плочи, беше фин, навят от вятъра, и сякаш леко сияеше в очите на Маппо. Криви сухи храсти се бяха впили с жилавите си корени в напечената земя около някогашния двор.
Пан’поцун Одан и Свещената пустиня Рараку западно от нея бяха приютили безброй подобни останки от отдавна мъртви цивилизации. В своите пътешествия Маппо и Икариум се бяха натъквали на такива високи селищни могили — хълмове с плоски била, натрупали се пласт по пласт през дългия живот на града — разположени в грубо протежение на разстояние от петдесетина левги между хълмовете и пустинята, ясно доказателство, че в сегашната пресъхнала, обрулена от ветровете пустош някога е живял богат и процъфтяващ народ. От Свещената пустиня се бе появила легендата за Апокалипсиса на Дрижна. Маппо се чудеше дали бедствието, стоварило се върху обитателите на тези градове, е допринесло по някакъв начин за този мит за времето на разруха и смърт. Освен редките изоставени имения като това, в което двамата си отдъхваха сега, много други руини показваха признаци на жесток и внезапен край.
Мислите му поеха по познатите си коловози и Маппо се смръщи. „Не за всички отминали времена можем да бъдем винени, пък и тук и сега едва ли сме по-близо от когато и където и да било. А нямам и основание да не вярвам на собствените си думи.“ След което обърна гръб и на тези мисли.
По средата на двора се издигаше самотна колона от розов мрамор, напукана и изронена от едната страна, откъдето ветровете, надигащи се откъм Рараку, духаха неспирно към хълмовете на Пан’поцун. Другата страна на мраморния стълб все още бе съхранила спиралните шарки, изваяни от някогашния каменоделец.
Щом пристъпиха в двора, Икариум се запъти направо към високата шест стъпки колона и взе да оглежда страните й. Сега сумтенето му подсказа на Маппо, че е намерил каквото е търсел.
— А тази? — попита треллът и остави кожената торба на пясъка.
Икариум дойде при него и изтупа ситната прах от дланите си.
— Долу при основата шават ноктестите лапички — търсачите са тръгнали по Дирята.
— Плъхове ли? Повече от едно котило?
— Д’айвърси — каза Икариум.
— Чудно, това пък кой ли може да е?
— Грилън сигурно.
— Хм. Неприятно.
Икариум впери поглед над низината, проснала се на запад.
— Ще има и други. Соултейкън, както и д’айвърс. Онези, които се чувстват близо до асцендентство, както и онези, които не са, но все пак търсят Пътя.
Маппо въздъхна и загледа мълчаливо стария си приятел. В душата му се прокрадна смътен страх. „Д’айвърс и соултейкън, двойното проклятие на превъплъщението, треската, от която лек няма. Сбиране… тук, на това място.“