Морт

Той огледа собственото си тяло и откри, че е облечен в дълга бяла нощница. Дрехите му бяха грижливо сгънати и подредени на един стол до леглото, по който — нямаше как да не забележи, изящно бяха гравирани мотиви с черепи и кости.

Морт седна на края на леглото и започна да се облича; мисълта му бясно препускаше.

Той открехна внимателно тежката дъбова врата и остана странно и неприятно изненадан, че тя не изскърца зловещо.

Навън имаше гол, дъсчен коридор, осветен от големи жълти свещи, наредени в свещници на отсрещната стена. Измъкна се от стаята и се плъзна по дъските, докато не стигна до стълбище. Преодоля всичко, без да го сполети абсолютно нищо зловещо и попадна в нещо, което приличаше на входен вестибюл с много врати. Отвсякъде висяха погребални драперии, а някакъв стенен часовник цъкаше с планински тътен. До него беше поставена стойка за чадъри.

В нея имаше коса.

Морт огледа вратите. Изглеждаха внушителни. Рамките им бяха резбовани в познатия вече черепно — костен мотив. Понечи да отвори най-близката, но глас зад гърба му каза:

— Не бива да влизаш там, момче.

Трябваше му един миг да разбере, че това не е глас в главата му, а истински човешки думи, изречени от уста и достигнали до ушите му по удобната система, позната в природата като въздушна компресия. Тя, природата си бе направила излишно много труд за шест думи и то с леко нетърпелива нотка в тях.

Той се обърна. Беше момиче, високо почти колкото него и вероятно с няколко години по-голямо. Имаше сребриста коса, очи с някакъв перлен блясък в тях, и оригинална, но непрактично дълга рокля, която обикновено носят трагичните героини, притиснали силно самотна роза към гърдите си, докато прочувствено съзерцават луната. За съжаление Морт никога не бе чувал израза „пред-Рафаелова“, който вероятно би бил най-подходящото описание. Все пак въпросните девици внушават по-скоро чувството за ефирност и охтичавост, докато в случая — то беше за по-скоро прекомерна употреба на шоколади.

Тя го гледаше, наклонила глава настрани, и нервно потропваше с крак по пода. Изведнъж бързо се пресегна и го ощипа силно по ръката.

— Ох!

— Хмм. Значи си съвсем истински — рече тя. — Как се казваш, момче?

— Мортимър. Викат ми Морт — каза той, докато разтриваше лакът. — Това пък защо го направи?

— Аз ще ти викам момче — каза тя. — И нямам намерение да се обяснявам, разбра ли, но ако държиш да знаеш, помислих, че си умрял. Изглеждаш умрял.

Морт нищо не каза.

— Езика ли си глътна?

Морт всъщност броеше до десет.

— Аз не съм умрял — каза той най-после. — Поне така мисля. Трудно е да се прецени със сигурност. А ти коя си?

— Можеш да ме наричаш госпожица Изабел — каза тя надуто. — Татко каза, че трябва да хапнеш нещо. Последвай ме.