Жената в бяло
- Автор: Колинс Уилки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Шипковенска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жената в бяло». Краткое содержание книги:
Тя огледа тревожно пътя, прехвърли отново чантата си от едната в другата ръка, повтори думите: „Обещавате ли?“ — и ме изгледа продължително с умоляваща боязън и смут, които ме обезпокоиха.
Какво можех да сторя? Пред мен стоеше непознато същество, изцяло и безпомощно оставено на моята милост, и това същества бе една нещастна жена. Наблизо нямаше никакви къщи; никой не минаваше, за да се посъветвам; и нямаше никакво земно право, което да ми позволи да упражня контрол над нея, дори и да знаех как. Пиша тези редове, изпълнен с подозрение към самия себе си, тъй като сенките на последвалите събития затъмняват дори листа пред мен: и все пак, повтарям, какво можех да направя?
Но това, което сторих, бе да се опитам да спечеля време, като я разпитвам.
— Сигурна ли сте, че вашата приятелка в Лондон ще ви приеме в такъв късен час?
— Съвсем сигурна съм. Само кажете, че ще ме оставите да си тръгна, когато поискам — само кажете, че няма да ми попречите. Обещавате ли?
Повтаряйки тези думи за трети път, тя се приближи с нежност, внезапна и боязлива, сложи ръка на гърдите ми — тънка ръка, студена ръка (когато я отместих със своята) дори в такава знойна нощ. Не забравяйте, че бях млад; не забравяйте, че ръката, която ме докосна, бе женска.
— Обещавате ли?
— Да.
Една дума — малката, позната дума, която е на устните ни всеки час. Ах, боже! И сега, когато пиша, потрепервам. Обърнахме се към Лондон и тръгнахме заедно през първия спокоен час на новия ден — аз и тази жена, чието име, чийто характер, чиято история, чиито цели в живота и самото й присъствие редом с мен в този момент бяха неразгадаема мистерия. Беше като сън. Аз ли бях Уолтър Хартрайт? Това ли бе познатият спокоен път, по който хората се разхождаха в неделя за отмора? Наистина ли бях напуснал преди по-малко от час тихата, благоприлична, традиционно-домашна атмосфера на майчината ми къща? Бях твърде силно завладян от някакво неопределено чувство на самопорицание — и затова известно време не заговорих моята спътница. И отново нейният глас наруши тишината помежду ни.
— Искам да ви попитам, нещо — проговори тя. — Познавате ли много хора в Лондон?
— Да, доста много.
— Много знатни мъже? — В необичайния въпрос прозвуча ясно забележимо подозрение. Поколебах се, преди да отговоря.
— Някои — отвърнах аз след миг на мълчание.
— Много… — Тя спря и ме погледна проницателно в лицето — много баронети2…
Твърде озадачен, за да отговоря, попитах я на свой ред:
— Защо се интересувате?
— Защото се надявам, заради мен самата, че има един баронет, когото не познавате.
— Ще ми кажете ли името му?
— Не мога… не смея… забравям се, когато го споменавам. — Тя говореше високо и почти ожесточено, вдигна свитата си на юмрук ръка във въздуха и я размаха разгорещено; после изведнъж се овладя отново и добави с глас, снижен до шепот: — Кажете ми кои от тях познавате?
Едва ли можех да не й угодя за такава дреболия и споменах три имена: две от тях бяха на бащи, чиито дъщери бях учил; третото бе името на един ерген, който веднъж ме взе на пътешествие с яхтата си, за да го рисувам.
— Аа! Не го познавате — въздъхна тя с облекчение. — Вие самият знатен ли сте?
— Съвсем не. Аз съм само учител по рисуване.
Едва бях изрекъл отговора — с известна горчивина може би, — и тя ме хвана за ръката с тази рязкост, която определяше всичките й действия.
— Не е знатен — повтори на себе си тя. — Слава богу! Мога да му се доверя.
Дотук заради моята спътница съумявах да надмогна любопитството си, но сега то ме победи.
— Опасявам се, че имате сериозни причини, за да недоволствувате от някой знатен мъж — казах аз. — Страхувам се, че този баронет, чието име не желаете да споменете, ви е нанесъл някакво тежко оскърбление. Заради него ли се намирате сега тук в този странен нощен час?
— Не питайте, не ме карайте да говоря — отговори тя. — Сега не съм способна на това. Към мен се отнесоха жестоко и жестоко ми навредиха. Ще бъдете много любезен, ако ускорите хода си и не ми говорите. Аз отчаяно искам да се успокоя, ако мога.
Продължихме с бърза крачка напред и най-малко половин час не разменихме ни дума. И тъй като ми бе забранено да разпитвам повече, от време на време поглеждах крадешком лицето й. То бе все същото — устните здраво стиснати, челото набръчкано, очите гледаха напред, нетърпеливи и въпреки това блуждаещи. Бяхме стигнали първите къщи и се намирахме недалеч от новия колеж в Уезли, когато напрегнатото й лице се отпусна и тя отново заговори.
2
Низша наследствена титла; пред името на баронета, както и пред името на рицаря, се слага титлата „сър“. — Б.пр.