Жената в бяло

Тук професорът размаха бележката с условията над главата си и сложи край на дългото си словоизлияние с познатите английски възклицания, които той, италианецът, превръщаше в пародия.

С пламнали страни и светнали очи майка ми стана, щом той свърши. Тя хвана сърдечно малкото човече за двете ръце.

— Мой скъпи, добър Песка — рече тя, — никога не съм се съмнявала в искрените ви чувства към Уолтър, но сега повече от всякога се убеждавам в тях.

— Ние наистина сме дълбоко задължени на професор Песка заради Уолтър — добави Сара. Тя се полунадигна, докато говореше, като че ли на свой ред да доближи креслото, но като видя как възторжено Песка целува ръцете на майка ми, придоби сериозно изражение и отново седна на мястото си. „Ако нашият познайник се отнася с майка ми тъй, как ще се отнесе с мен?“ Човешките лица понякога говорят истината и това бе без всяко съмнение мисълта на Сара, когато седна отново.

Макар че доброжелателните подбуди на Песка ме изпълниха с благодарност, настроението ми едва ли бе толкоз приповдигнато, колкото би трябвало да е пред перспективата за бъдещо назначение, която сега ми се предоставяше. Когато професорът приключи с ръката на майка ми и когато му благодарих сърдечно за вмешателството в моя полза, аз поисках разрешение да видя бележката с условията, която неговият почтен работодател бе написал.

С победоносен замах Песка ми връчи листа.

— Четете! — изрече малкият човек царствено. — Уверявам ви, приятелю, че бележката на златния татко ще ви изпълни с възторг.

Бележката се оказа ясна, недвусмислена и изчерпателна. С нея ми съобщаваха: