Там, където се крие Черния
- Автор: Говард Роберт Ирвинг
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Там, където се крие Черния». Краткое содержание книги:
И въпреки това, фактът бе неоспорим: тайната на умалените образи бе разкрита, макар зад таи загадка да лежеше още по-тъмната тайна на онова, какво са били те преди.
3
Конан така и не разбра колко време бе останал така. Един глас го извади от това вцепенение — женски глас, който викаше все по-силно и по-силно, сякаш се приближаваше. Конан разпозна този глас и парализата му мигновено се изпари.
Той ловко се изкатери нагоре по стената, използувайки тесните полици за да стъпи, като изритваше встрани натрупаните фигурки. Още един скок, издърпване с ръце и той се хвана за ръба на стената, надничайки над нея. Тази стена беше външна и погледът му попадна върху зелената поляна, която заобикаляше замъка.
По тревата с широки крачки се приближаваше черен гигант, носейки съпротивляващ се пленник под мишница, както един мъж би носил непослушно дете. Това бе Санча, чиято черна коса падаше на объркани големи вълни, а маслинената й кожа контрастираше рязко с лъскавата абаносово черна кожа на съществото, което я беше пленило. То не обръщаше никакво внимание нито на боричкането, нито на виковете й, докато се насочваше към арката на външния вход.
Когато изчезнаха под арката, Конан безразсъдно скочи от перваза на стената и се плъзна под арка, която водеше към друг двор. Остана там присвит и видя как гигантът влиза в двора с вира, с пленницата си под мишница. Оттук можеше да види добре детайлите в тялото на създанието.
Перфектната му симетрия отблизо бе още по-впечатляваща. Под черната кожа се преливаха дълги, закръглени мускули и Конан не изпита никакво съмнение, че това чудовище може да разкъса един обикновен човек. Ноктите на пръстите представляваха друго оръжие, защото бяха като на див звяр. Лицето му беше като издялана маска от абанос. Очите бяха златисти — едно пулсиращо злато, което блестеше. Но лицето беше нечовешко, всяка негова черта носеше отпечатъка на злото — зло, което надминаваше обикновеното зло на човеците. Нещото определено не беше човек, не можеше да бъде — то бе отвратителна издънка, изпълзяла изпод земята като една перверзна приумица на еволюцията.
Гигантът хвърли Санча на тревата, където тя запълзя, крещейки от болка и ужас. Той хвърли поглед наоколо, като че ли в нерешителност, и златистите му очи се присвиха, когато се спряха на съборените от полиците по стената фигурки. Тогава спря, хвана жертвата си през врата и между краката и закрачи целенасочено към вира. А Конан предпазливо се измъкна от входа и се понесе като вятъра на смъртта по тревата.
Гигантът рязко се обърна и очите му блеснаха, когато зърна бронзовия нападател, втурнал се към него. Изненадан за миг, той отпусна жестокия си захват, Санча се изплъзна от ръцете му и падна на тревата. Пръстите с остри нокти се отвориха и затвориха, но Конан се мушна под ръцете и заби меча си в слабините на гиганта. Черният падна като отсечено дърво, от него бликна кръв и в следващия миг Конан се озова в трескава прегръдка на Санча, която бе скочила и го бе обхванала с ръцете си, задъхана от ужас и истерично облекчение.
Той изруга докато се освобождаваше, но врагът му беше вече мъртъв, златистите очи бяха потъмнели, а дългите абаносово черни крайници бяха престанали да потрепват.
— О, Конан — изхлипа Санча, притиснала се силно към него, — какво ще стане сега с нас? Какви са тези чудовища? О, това сигурно е ада, а онзи е дявол…
— Тогава адът има нужда от нов дявол — усмихна се жестоко Конан. — Но как те хвана? Нима са завладели кораба?
— Не знам това — тя се опита да избърше сълзите си, потърси напразно роклята си и тогава се сети, че няма такава. — Слязох на брега. Видях те да преследваш Запораво и ви последвах. Намерих Запораво… ти… ти ли беше, който…
— Кой друг? — изсумтя той. — И после какво?
— Видях някакво движение сред дърветата — потръпна тя. — Помислих, че си ти. Извиках… после видях това… това черно нещо, клекнало като маймуна след клоните, озъбено надолу срещу мене. Беше като в кошмар и не можех да избягам. Всичко, което можех беше да крещя. Тогава то скочи от дървото и ме сграбчи, о-о-о! — Тя скри лице в ръцете си, отново разтърсена от спомена за изживения ужас.
— Е, добре, трябва да се махнем оттук — изръмжа Конан, хващайки я за ръката. — Хайде, трябва да стигнем до екипажа…