Там, където се крие Черния

— Пленили са екипажа — отговори и той набързо. — Нямам никакъв план, но ще трябва да се скрием някъде и да наблюдаваме. Ако не погледнат във вира, могат и да не заподозрат присъствието ни.

— Но ще видят кръвта по тревата!

— Може да помислят, че някой от тях я е пролял — отговори й той. — Както и да е, трябва да поемем този риск.

Те се озоваха в двора, от който той бе наблюдавал изтезаването на момчето и той бързо я поведе по стълбището, водещо към върха на южната стена, след което я накара да приклекне зад балюстрадата на балкона; скривалището беше лошо, но най-доброто, с което можеха да разполагат.

Едва се бяха скрили, когато черните влязоха в колона в двора. Чу се оглушителен грохот от основата на стълбището и Конан се вдърви, хващайки меча си по-здраво. Но черните просто минаха под арката откъм югозападната страна и се след малко се разнесоха стенания. Гигантите хвърляха жертвите си на тревата. Истеричен смях се зароди на устните на Санча, но Конан бързо сложи ръка през устата й, заглушавайки звука, който можеше да ги издаде.

След малко те чуха трополенето на много крака по тревата под тях и след това се възцари тишина. Конан надникна над стената. Дворът беше празен. Черните отново се бяха събрали около вира в съседния двор, наклякали до него. Те като че ли не обръщаха особено внимание на големите кървави петна по тревата и по нефритовата периферия на вира. Явно тези петна не бяха нещо необикновено. Нито дори погледнаха във вира. Те отново бяха потънали в тяхното необяснимо занимание: високият черен отново свиреше на златната си свирка, а обкръжилите го другари слушаха като статуи от абанос.

Хавнал Санча за ръката, Конан я поведе надолу по стълбището, приведен така че главата му да не се вижда над стената. Изплашеното момиче го следваше и боязливо поглеждаше към арката, водеща в двора с вира, но през която, от този ъгъл, не можеше да се види нито самия вир, нито събралите се около него. В основата на стълбището видяха мечовете на зингарците. Грохотът, който се беше разнесъл, бе от хвърлянето на тези оръжия на земята.

Конан издърпа Санча към югозападната арка, те тихо прекосиха по тревата и влязоха в следващия двор. Там лежаха флибустиерите, нахвърляни небрежно, с щръкнали мустаци и блестящи обеци. Отвреме навреме някой от тях се размърдваше или простенваше неспокойно. Конан се наведе над главите им, а Санча коленичи до него, наклонена напред с ръце на бедрата.

— каква е тази сладникава миризма? — запита тя неспо-койно. — Усещам я в дъха им.

— Това е от проклетия плод, който са яли — отвърна той тихо. — Помня тази миризма. Трябва да е като на черния лотос, който кара хората да заспиват. Кром, те започват да се събуждат, но нямат оръжие, а на мене ми се струва, че онези черни дяволи няма да чакат дълго преди да започнат с магиите си. Какъв ли шанс ще имат тези момчета разоръжени и оглупели след този сън?

Той се замисли за миг, озъбен от мислите, които минаваха през главата му, а после хвана Санча за рамото с такава сила, че лицето й се изкриви.