Чосър и Домът на славата
- Автор: Гуден Филип
- Серия: Чосър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Чосър и Домът на славата». Краткое содержание книги:
Чосър трябва да посети граф Дьо Гияк, в чийто замък е живял като пленник. Още по пътя става ясно, че някой полага усилия да спре английските пратеници. Чосър и спътниците му успяват да се доберат до замъка Гияк, за да установят, че противниците на английската кауза са успели да проникнат и тук. Скоро след това графът загива по време на лов, но Чосър е убеден, че смъртта му не се дължи на злополука.
Смъртта дебне отвсякъде — мярка се загадъчната фигура на монах, който следи Чосър още от Лондон, неясна е ролята на трупата странстващи актьори, които също пребивават в замъка, двусмислено е поведението на красивата вдовица на графа. Нападенията и убийствата продължават, а Чосър се опитва да открие нишката, която ще му помогне да стигне до виновника за тези злодеяния…
Самата гробница, тържествена и изразителна, беше покрита със скъпоценности, както дъното на кораба с раковини. Преди десет години Джефри направи пожертвование и след това на колене помоли светеца да се върне жив и здрав от Франция. Той страстно желаеше да участва в сражения, но не беше буйна глава като някои свои другари, и не мислеше да се впуска в битка просто така. Дълго след това го мъчеха мисли за това, че в сраженията се пролива истинска кръв, а не тази, която се подновява на пода с четка и боя. След известно време му разрешиха да се върне в къщи. Ах, ако всичко ставаше по нашите желания… Свети Томас честно изпълни своята част от сделката. Завръщането му бе закъсняло заради пленничество, но най-накрая беше освободен срещу скромната сума от шестнадесет лири. Сега сигурно би струвал повече.
— Какво?
Алан Одли бе казал нещо.
— Разправи ли се справедливо с нашия мастър Сампсън по въпроса с виното, което беше испанско, а не френско?
— Имаш предвид дали съм му платил по-малко?
— Да.
— Не, дори му дадох нещо отгоре.
— Не те разбирам, мастър Чосър. Той заслужаваше да му натриеш носа.
— Можеше да ни създаде проблеми заради снощи, но не го направи.
— От това, което чух, ми се стори, че ти се каниш да му създадеш проблеми.
Значи Алан беше подслушал шепота им в галерията.
— По-загрижен бях да ти спестя неприятностите.
— Всички бяхме жертви на измама — каза Нед весело. — Пробутаха ни фалшива стока, независимо дали вино или жени. Испанско вино вместо бордо, съпруга вместо дъщеря. Алан, приятелю, кажи ми, и тя ли накиселяваше като виното? Моята беше добра.
Алан Одли обърна коня си, за да препусне към Нед Кейтън, но размисли. Успя да възприеме смешната страна на историята и се разсмя.
— Честно казано — каза Джефри — от това би излязло добра комедия. По-добре да го приемаме в тази светлина, като малко развлечение преди начинанието ни.
— Радвам се, че мастър Чосър не е дребнав — каза Нед.
След това част от неловкостта между тях се изпари и те продължиха да яздят, като спряха за малко по обяд, за да си починат и напоят конете и да се подкрепят с хляба и сиренето, които бяха купили, преди да излязат от Кентърбъри. Най-накрая, когато слънцето започна да се спуска вдясно от тях, излязоха от обраслата с редки дървета долина и видяха — отвъд зеленината на храстите и белия път, който се виеше през нея — далечната синева на морето, осеяна с платна на кораби, които бързаха да акостират в Дувър, преди да мръкне. При ясно време оттук се виждаше Кале, но сега отсрещният бряг беше обвит в мъгла, непроницаема като бъдещето.
3.
Мъжът стоеше пред останките от градската порта на пътя откъм Кентърбъри. Тя вече не съществуваше, а стените бяха разрушени, сякаш големият замък на отсрещния хълм бе премахнал нуждата от допълнителна отбрана. Смяташе, че пътниците ще пристигнат оттук. Можеха да прекосят моста малко по-нагоре и да стигнат до другата част на града на източния бряг на реката. Но нито един уважаващ себе си пътник не би избрал да се подслони там. Това бе рибарско селище, затънало в изхвърлени рибни вътрешности и кукички. Вонята стигаше чак до западния бряг, когато вятърът подухнеше натам. Ако Джефри Чосър искаше да привлече вниманието към себе си и малката си група, най-сигурният начин за това беше да потърси подслон на източния бряг на Дауър. Там те щяха да се открояват като щуки сред дребна риба с хубавите си дрехи и арогантни гласове на лондончани. Е, не самият Чосър може би, но поне Одли и Кейтън.
Той беше забелязал предпазливия избор, който направи Чосър предишната вечер в Кентърбъри. Бе наблюдавал отдалеч как тримата мъже влязоха в хана „Феникс“. Видя как Чосър се оглежда с привидното безразличие, така характерно за него. После изчака, докато и тримата влязоха вътре, за да си намери стая в едно също тъй необещаващо заведение на същата улица. Това нямаше значение. Не го интересуваше къде ще спи. Плати на ханджията предварително и на зазоряване препусна към Дувър.
Най-безопасният начин да следиш някого е да се движиш малко пред него, винаги готов да спреш или да завиеш, когато го направи той. Рискът за мъжа беше, че той бе изпреварил толкова плячката си, че можеше да я изгуби. След като пристигна в Дувър, му остана време да продаде коня, купен в Лондон за пътуването. Не носеше нищо със себе си, освен сивата торба, която понякога затъкваше в колана си, а друг път премяташе през рамо. И ето го, в сянката на градските стени на Дувър, очакваше тримата да се появят.