Едно момче брои звездите
- Автор: Лундемис Менелаос
- Язык: болгарский
- Переводчик: А. А. Коджаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Едно момче брои звездите». Краткое содержание книги:
— Млъ-ъ-ък, казах.
— Е, тогава на, пък и аз!
Както държеше мастилницата си, Мельос плисна с все сила мастилото в очите на бай Тодос. Старецът го пусна, за да защити очите си, и малкият пакостник изчезна. Само за миг, преди да завие по сокака, той успя да зърне директора, който ръкомахаше като луд горе на мраморното стълбище.
Глава четвърта
Мельос изчезна в уличките. Крясъците на директора го гонеха чак до горните махали. Там горе не живееха хора с колосани яки, хора с очила — всички онези, които години наред тичаха като вълци подир него. Там горе живееха отрудени, бедни хора с набръчкани чела, жени, тънещи в мизерия, с немити бебета на гърди.
Там горе можеше да седне на някой камък, да хване главата си и да помисли за сполетялата го беда. Ето значи как всичко рухна. И учение, и мечти. Всичко… Вратата на голямото училище се затвори, сякаш я бе преградила цяла планина. Сега, Кривия, положението стана по-лошо. Сега всички пътища свършиха и само тази река, която тече пред тебе, ти остава…
Подпри се малко на това черничево дърво… хвани сърцето си и му кажи да млъкне. Ето погледни онова момче, което те гледа там от водата. Усмихни му се… ще видиш… че ще ти се усмихне и то!
Една жена малко по-нагоре яростно тупаше една черга. Ето така го биеше и него животът години наред, непрекъснато. Не плачи, срамота е… А освен това-онова светлокафяво кученце те гледа…
Да, там до него беше застанало едно кученце и го гледаше. Преди малко то мина замислено, после се поспря, за да размисли по-добре, и изведнъж се върна обратно и седна да го гледа. Сега, когато директорът се беше разсърдил толкова много, трябваше да минат години, докато се успокои. И докато на директора му минеше ядът, Мельос щеше да порасне и нямаше да го приемат в училището. Като си помисли това, той не можа да се сдържи повече и почна да плаче. Реката поемаше сълзите му и ги отнасяше в морето.
Днес водата нямаше настроение. Беше мътна.
Старо приятелство свързваше Мельос с реките. Обичаше той водите им, познаваха се. И може би затова реката се бе огорчила и течеше мътна. Всичко, което Мельос виждаше днес, беше потъмняло — и дърветата, и кокошките, които шляпаха из водата, и патките, които плуваха като параходчета…
Дори и един чичо, който носеше някакви тенджери и ръчни мелници, му се видя тъмен. Колко черен беше! Беше провисил една торба през рамо и вървеше, като тракаше с тенджерите си и хвалеше достойнствата им. На главата си носеше шапка, покрита с разноцветни кръпки.
По едно време спря пред жената, която тупаше чергата, и започна да я увещава:
— Вземи, госпожа… — казваше й той. — Бакърът ми е злато… кълна се в хляба си! Хайде вземи. Какво са два наполеона? Две парчета хляб. Децата ми са гладни… и са ми дребни. На, кълна ти се в месеца ни май! Хайде купи си една мелница да правиш сутрин на пашата си каймаклия кафе, та да върви и да благоухае. Хайде, госпожо! Ех, нямаш ли сърце, бе! Даром ти я давам… Вземи една тенджера да готвиш чорбата си…
Жената се слиса и не знаеше какво да му каже.
— Няма го стопанина ми… — каза му тя.
— Тъкмо! Вземи стоката! Като си дойде стопанинът на обед да яде чорбата, „аман“ да каже: „Услади ми се залъкът. Какво чудо чорба си направила днес, жено?“ Вземи я, госпожа. Безценна стока ти давам.
— Върви си сега, на обед, като си дойде мъжът ми.
— Таман!… Вземаш тенджерата сега, сготвяш и на обед ще дойда за парите! Хайде дръж!… Вземи я! Вземи я, ти казвам… хайде, ето оставям я и ще си вървя… Приятен обед, госпожа, хаирлия да е…
Той направи две крачки…
— Чакай! — извика домакинята. — Почакай да ти дам парите. Белята си намерих с тебе!
Циганинът се смее и показва всичките си жълти зъби.
— Хаирлия, хаирлия да е!… Злато купи, госпожа, а не бакър…
Жената избърсва ръцете си, влиза в дома си и му донася парите, две монети от по двадесет драхми.
Циганинът ги взима, притваря очи и потърква парите по брадата си.
— Да ти е честита, госпожа. Евала4.
Той отвори кесията си и ги пъхна вътре. После дойде близо до момчето. Там имаше една пейка от бял камък; циганинът седна на нея, сложи шапката си на земята и избърса с длан потта си. После пъхна ръка в пазвата си и извади парче черен сух хляб, но много черен… Кой знае… Може би беше почернял от кожата му. Той взе хляба, топна го в реката и после го сложи върху камъка да се размекне. След това пъхна отново ръка в пазвата си и извади оттам някаква хартия. Имаше нещо увито в нея и както изглеждаше, мазно, защото беше го увил в много хартии. Той започна да го отвива. Най-после се появи едно парче халва.
Отчупи си с лявата ръка хляб, отвори уста и метна вътре парчето. После метна и парче халва… Затвори очи и почна да дъвче. Мляскаше… мляскаше сладко-сладко… а мустаците му мърдаха като на заек.
4
Евала (тур.) — благодаря. Б.пр.