Аз съм номер четири

— Какво се случи? — пита.

Не й отговарям, вместо това поглеждам свирепо към Марк. Всяко училище си има по един от тези — хулиган, побойник, както искате го наричайте, но такъв никога не ми се е изпречвал толкова бързо. Косата му е черна, цялата в гел, внимателно нагласена така, че да стърчи във всички посоки. Има прилежно оформени бакенбарди и набола брада. Гъсти вежди над чифт тъмни очи. От футболното му яке разбирам, че е трета година, а името му е избродирано в златен курсив над годината. Погледите ни остават впити, а от класа се чуват подигравателни дюдюкания.

Поглеждам към мястото си на три чина оттук и после отново към Марк. Бих могъл буквално да го пречупя на две, ако исках. Бих могъл да го запратя в друга държава. Ако тръгнеше да бяга с кола, бих могъл да надбягам колата му и да я метна на върха на някое дърво. Но освен че това би било изключителна свръхреакция, думите на Анри кънтят в главата ми: „Не изпъквай и не привличай прекалено много внимание“. Знам, че трябва да последвам съвета му и да пренебрегна сегашната случка — така както винаги съм правил. В това ни бива — да се вписваме в обстановката и да живеем в сенките й. Само че се чувствам леко странно, неспокойно и преди да размисля, въпросът е вече зададен.

— Искаш ли нещо? — питам.

Марк поглежда встрани и хвърля бърз поглед на стаята наоколо, намества се на стола и пак ме поглежда.

— За какво говориш? — пита той.

— Сложи си крака на пътя ми, докато минавах. И навън ме блъсна. Стори ми се, че искаш нещо.

— Какво става тук? — пита г-жа Бъртън зад мен. Обръщам се и я поглеждам през рамо.

— Нищо — казвам й. Обръщам се пак към Марк. — Е?

Ръцете му се стягат около чина, но запазва мълчание. Продължаваме да се гледаме в очите, докато накрая той въздъхва и поглежда встрани.

— Така си и мислех — казвам надолу към него и си продължавам по пътя. Останалите ученици не знаят как да реагират и повечето от тях все още зяпат, когато сядам на мястото си между червенокосо момиче с лунички и пълно момче, което ме гледа със зинала уста.

Г-жа Бъртън се изправя пред класа. Изглежда малко нервирана, но след това се освобождава от чувството и ни разяснява защо има пръстени около Сатурн и как те са направени най-вече от ледени частици и прах. След време спирам да я слушам и почвам да оглеждам другите ученици. Изцяло нова група хора, които отново ще се опитвам да държа на разстояние. Винаги е трудно да намериш златната среда, да общуваш достатъчно с тях, колкото да останеш загадъчен, без обаче да се отчуждиш и пак да изпъкнеш. Вече се провалих тотално с днешната си задача.