Аз съм номер четири

— Значи си гимназист втора година от Санта Фе? — пита той.

Кимвам, казвам „да“, въпреки че никога не сме били в Санта Фе или дори в Ню Мексико. Проста лъжа, която да ни предпази от преследвачи.

— И какво те води в Охайо?

— Работата на баща ми.

Анри не ми е баща, но винаги казвам, че е, за да разсея подозренията. Истината е, че той е моят пазител, или както е прието да се казва на Земята — мой настойник. На Лориен има два вида жители: такива, които развиват завети — сили, които могат да бъдат абсолютно всякакви — от невидимост до способността да четеш мисли, от умението да летиш до властта над стихии като огъня, вятъра или светкавиците. Тези със заветите се наричат гардове, а тези без — сепан или пазители. Аз съм един от гардовете. Анри е сепан. На всеки гард бива определен сепан още в най-ранна възраст. Сепаните ни помагат да разберем историята на нашата планета и да развием способностите си. Сепаните и гардовете — група, която да управлява планета, и друга, която да я защитава.

Г-н Харис кимва.

— И той какво работи?

— Писател е. Искаше да живее в малко, тихо градче, за да завърши това, над което работи — казвам аз и това е нашата стандартна версия за пред другите.

Г-н Харис кимва и присвива очи.

— Приличаш ми на силен младеж. Смяташ ли да спортуваш нещо тук?

— Ще ми се да можех. Но имам астма, сър — казвам аз обичайното си извинение, за да се предпазя от всякакви ситуации, които биха издали моята сила и бързина.

— Жалко наистина. Постоянно търсим способни спортисти за футболния отбор — казва той и хвърля поглед към етажерката на стената, върху която стои футболен трофей с гравирана миналогодишна дата.

— Спечелихме юношеския турнир — казва той и засиява от гордост.

Той се пресяга, издърпва два листа от картотеката до бюрото си и ми ги подава. Първият е училищната ми програма с няколко оставени празни места. Вторият е списък с наличните избираеми предмети. Избирам си предмети и ги попълвам и след това му подавам листовете. Той ми дръпва едно въведение и аз имам чувството, че ми говори часове наред, пояснявайки всеки малък детайл от всяка страница на ръководството за ученика. Първият звънец бие, после вторият. Когато най-накрая приключва, пита дали имам някакви въпроси. Казвам, че не.

— Отлично. Остават още тридесет минути от втория час, а ти си избрал астрономия с г-жа Бъртън. Тя е прекрасен учител, от най-добрите. Веднъж спечели наградата на щата, подписана от самия губернатор.

— Това е страхотно — казвам аз.

След като с мъка успявам да стана от стола, напускаме кабинета му и тръгваме по коридора. Обувките му потракват по току-що излъскания под. Въздухът мирише на свежа боя и препарат за почистване. Покрай стените са подредени шкафчета. Много от тях са покрити с флагчета на футболния отбор. Едва ли има повече от двадесет класни стаи в цялата сграда. Броя ги, докато ги подминаваме.

— Ето че стигнахме — казва г-н Харис. Протяга ръка. Стискам я. — Радваме се, че си при нас. Обичам да мисля за нас като за едно сплотено семейство. Щастлив съм да те приветствам с „добре дошъл“ в него.