Белият нинджа (Част II)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белият нинджа (Част II)». Краткое содержание книги:
Шизей започна да трепери и Брандинг я притисна до себе си.
— Не искам да продължавам! — прошепна тя. — Моля те, Кук, не ме карай да продължавам!
— Не мога да те накарам насила — отвърна Брандинг и с леко учудване установи, че приема страданието й като свое собствено. — Но мисля, че и за двама ни ще е по-добре, ако ми разкажеш всичко.
— Кук, аз…
— Имаш нужда от разтоварване — прошепна Брандинг с чувството, че е изповедник, който не може да изпитва към чуждите тайни нищо, освен любопитство. — Този инцидент не е зараснал белег, а кървяща рана. Следователно има нужда от лечение.
— Няма ли друг начин? — тихо попита тя.
— Не.
Шизей затвори очи, а той избърса потта от лицето й.
— Всичко е наред, започвай.
Очите й широко се разтвориха и той беше сигурен, че видя в тях мрачен, кървавочервен пламък. После въздухът излетя със свистене от устните й.
— Засо беше изтънчен познавач на красотата и болката — започна отново Шизей. — Той се превърна в мой тъмничар, мъчител и побъркан любовник. Нямах друг избор, трябваше да се примирявам с всичко. Станах затворница в мига, в който пристъпих прага му.
— Изразяваш се фигуративно, нали? — вметна Брандинг.
— Не. Превърнах се в затворник в буквалния смисъл на думата.
— Извинявай, но ми е малко трудно да възприема всичко това.
Очите на Шизей придобиха вглъбено изражение, а когато проговори, Брандинг изпита чувството, че миналото наистина оживява.
— Засо ме унижаваше така дълбоко, че когато успяваше да повдигне духа ми, той знаеше точно от каква дълбока пропаст ме е измъкнал. А при всяко следващо унижение не пропускаше да каже: „Аз те спасявам.“
— Искаш да кажеш, че те е изнасилил?
— Когато ме прибра, бях на десет години. Предполагам, че това плътско желание е било част от „ослепителната красота“, която бе видял в мен. Не го стори веднага, все още бях твърде безформена, твърде далеч от идеала, в който беше решил да ме превърне. — Шизей облиза пресъхналите си устни. — Не просто ме третираше като животно. „Ти си рожба на улицата, казваше. Дива и безпросветна. Мой дълг е да те превъзпитам.“ Караше ме да клеча в ъгъла, придвижвах се само на четири крака, хранех се от паница, която поставяше на пода. Ходех по естествена нужда върху стари вестници, той държеше да се изразявам единствено чрез ръмжене и лай. „Животните не познават цивилизования език“, казваше.
— Това е ужасно! — не успя да се сдържи Брандинг. — Защо не избяга?
— Когато той беше край мен, просто нямаше начин — отвърна Шизей. — А когато излизаше, аз бях окована във вериги.
— Но положително си се опитала да избягаш!
Шизей въздъхна и Брандинг усети как тялото й отново потръпна.
— Все още не разбираш, Кук. Аз нямах нищо, освен него. Сигурно щях да умра!
— Господи, Шизей! Но той се е отнасял отвратително с теб! Сигурно страшно си го мразела!
— Ох, Кук, колко е лесен животът ти! — промълви уморено тя. — За теб всичко е или чисто, или мръсно.
— Мисля, че не мога да сбъркам, когато мисля за това, което е ставало между теб и майстора на татуировките! — повиши глас Брандинг, цял потрепващ от благородно негодувание.
— Точно там е въпросът, тъй като нямаш никаква представа какво е имало между нас! Засо ме видя на улицата и откри у мен съвършенството, което беше търсил цял живот.
— Грешиш — поклати глава Брандинг. — Мислел е, че може да те направи съвършена. Но съвършенството е Божа работа, не е подвластно на простосмъртните. Този човек всъщност е имал нужда от теб. А това, което ти е причинявал, е било просто следствие от вътрешната му извратеност, нищо повече. Правил е с теб това, което демоните в душата му са го карали да прави.
Шизей го гледаше в очите, в съзнанието й изведнъж: изплува цитатът на Ницше, на който бе попаднала в библиотеката на Дъглас Хау: „Пред лицето на необходимостта, идеализмът се превръща във фалш.“ И за пръв път в живота си тя се изправи очи в очи със съмнението, прокрадващо се в сянката, заплашително…
Ами ако Брандинг е прав, запита се тя. Ами ако целият й живот е бил само фасада за тази извратеност, ако кармата й е била съвсем друга? Побиха я ледени тръпки. Това би означавало, че целият й живот е бил една лъжа. Направи усилие на волята и измести мислите си в друга посока, неспособна да гледа в очите тази страховита възможност.
— Как свърши тази история? — попита Брандинг.
Тя скри лице във вдлъбнатината на рамото му и тихо прошепна:
— Искам те в мен, Кук. Искам те веднага! — Усети колебанието му и добави: — Трябва да зная, че все още ме обичаш, че ще продължаваш да ме обичаш и след като научиш каква съм била, каква съм сега…