Белият нинджа (Част II)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белият нинджа (Част II)». Краткое содержание книги:
— Благодаря ви, макар да съм сигурен, че всичко е плод на въображението ви — отвърна Сенжин с онази неповторима и съвсем японска унизителна нотка в гласа.
Очертан от меката светлина, профилът му наподобяваше бюста на отдавна забравен герой. От него се излъчваше странен стоицизъм, примесен с меланхолия, и тази комбинация бе особено привлекателна за Джъстин.
— В Америка човек се научава не само да приема неприятната ситуация, в която е изпаднал, но и да я преодолява — каза тя.
— Неприятните ситуации са неизбежна част от живота ни, госпожо Линеър — отвърна Сенжин. — Всеки японец знае това.
Джъстин проследи с поглед фигурата му, започнала бавно да обикаля около нея, после тръсна глава:
— Страданието също е неразделна част от живота. Но нима вие наистина мислите, че неприятните ситуации са естествени? И че трябва да се приемат?
— Разбира се — отвърна Сенжин. — Неприятните ситуации са неразделна част от съществованието. От човешкото съществование, ако искам да бъда съвсем точен. Под това понятие аз разбирам болката. А без болка няма и удоволствие, госпожо Линеър. Екстазът ще ни бъде напълно непознат, тъй като няма да имаме с какво да го сравним. Разбирате ли ме? — Отново се усмихваше, но този път усмивката му бе съвсем различна. На мъдър и препатил човек. — Естествено, че ме разбирате, поне дотук… Но нещата са далеч по-сложни. Защото удоволствие може да поражда и самата болка. При това толкова голямо и толкова непознато, че в сравнение с него екстазът е нищо. Не вярвате ли? Виждам, че не вярвате… Но как да ви убедя, освен чрез подходящ пример?
— Но за какво точно говорите, господин Омукае? — попита Джъстин, внезапно разтревожена.
— Наричайте ме Сенжин — съвсем по европейски докосна ръката й велосипедистът, после леко се поклони: — Вече сме достатъчно близки, за да преминем на малки имена… Нали, Джъстин?
— Бях ли изобщо навън? — попита Никълъс. — Ти ли ме изведе?
— Да, беше навън — кимна Канзацу.
— Но и ти беше с мен, сигурен съм в това. Просто не можех да те видя.
— Беше сам, Никълъс — отвърна Канзацу. — И сега си сам.
— Не разбирам.
Седяха в гола килия с каменни стени, в кръга жълтеникава светлина, идваща от няколко дебели обредни свещи. Беше древна и сякаш триизмерна светлина, странно подчертана от аромата на горящия восък.
— Помни, че много пъти си идвал тук — в моето убежище в полите на Черния жандарм — каза Канзацу.
— И много пъти съм скачал, така ли? — попита Никълъс:
— Вълни по гладката водна повърхност — отвърна Канзацу. — Разширяващи се кръгообразно, докато стигнат брега…
— Пуснах се! — настоятелно повтори Никълъс. — В един определен момент се пуснах!
— Но не падна, както очакваше — рече Канзацу.
— Не — все още озадачено промълви Никълъс. — Увиснах в Пустотата, високо над страхотната пропаст, от която все още ме побиват тръпки. Черният жандарм бе навсякъде около мен… Над мен, под мен… Бях част от него и същевременно не бях… Сякаш се бях научил да летя.
— Или бе победил земното притегляне.
— Какво се случи с мен, сенсей? Кажи ми, моля те! Умирам от желание да разбера!
— Сам трябва да откриеш отговора, Никълъс. Моят отговор ще бъде различен от твоя. Мисли!
— Открих…
— Продължавай!
— Открих Мрака.
— Точно така — кимна Канзацу. — Това исках да откриеш, когато те изпратих в Кумамото през зимата на 1963 година.
— Но вместо това се изправих срещу Сайго.
— Време е да забравиш бивола, Никълъс. Той не съществува. Изпратих те да се изправиш срещу себе си.
— Не! — изкрещя той. Мракът постепенно се разсейваше, пред очите му се очертаваше нещо отвратително.
— Мисли за Мрака! — настоятелно промълви Канзацу. — Има само един Закон, един Начин. Ти се предаде на Мрака и той ти даде закрила. Цял живот си бягал от Мрака и винаги си го знаел, Никълъс. Сам бе решил да му обърнеш гръб.
— Ако наистина си ме изпратил да се изправя срещу себе си, значи Сайго и аз сме били едно и също нещо. Той е бил Никълъс, а аз — Сайго. — С ужас си припомни злокобните умения на братовчед си и отчаяно изкрещя: — Не, това не може да е истина!
— В известен смисъл е чиста истина — поклати глава Канзацу. — И вече имаш доказателство за това. Помисли: кой ти разясни значението на наследените от Со Пенг изумруди? Твоята майка, Никълъс. А тя е била танжин също като дядо ти. Заедно с изумрудите тя ти е предала и своите умения!
— Наистина е била любимка на дядо ми, но на практика е била осиновена, с чужда кръв — възрази Никълъс. — Никой не е знаел произхода й.