Мисията на посланика

Тъмнината зад прозореца вече не беше толкова непрогледна. Тя бе придобила сивкав оттенък и на ранната утринна светлина се забелязваха смътни очертания. Сония се приближи до прозореца и спря. Дали това бе седалището на Върховния повелител или просто така й се струваше? По гърба й полазиха тръпки.

„Престани. Той не е там!“

През последните двайсет години в старата сграда бе живял Болкан. Тя често се бе чудила дали е усещал присъствието на предишния й обитател, но никога не го беше питала, убедена в нетактичността на въпроса.

„Той е на хълма. Зад теб!“

Тя се обърна и погледна отвъд стените и във въображението й се появи новият блестящ каменен обелиск сред сивите надгробни камъни в древното гробище. Изпълни я познатият стар копнеж, но тя се поколеба. Очакваше я много работа. И все пак беше още рано — тъкмо се развиделяваше. Имаше време. А и отдавна не го беше посещавала. Ужасните новини на Сери я накараха да… какво? Може би да осъзнае загубата му, като си припомни своята. Искаше й се да направи нещо повече, отколкото да прекара деня по обичайния начин, преструвайки се, че нищо лошо не се е случило.

Сония се върна в спалнята си, изми се и бързо се облече. После се уви в наметало — черно върху черно — изниза се през изхода и тръгна колкото се може по-безшумно по коридора към изхода на жилищната сграда на магьосниците.

За последен път бе посетила гробището преди двайсет години, заедно с лорд Ротан. Оттогава се бяха появили нови пътеки. Буйната растителност беше почистена, но Гилдията бе оставила стена от дървета около най-крайните гробове. Сония забеляза гладките плочи от наскоро изсечен камък. Беше наблюдавала поставянето на някои от тях. Когато някой магьосник умреше, магията, останала в него, се освобождаваше и изпепеляваше тялото му. Затова старите гробове оставаха загадка. Щом нямаше труп, който да бъде погребан, защо изобщо съществуваха?

Преоткриването на черната магия даде отговор на този въпрос. Последните останки от магическата енергия на тези древни магьосници бяха източвани от черен магьосник и телата им биваха погребвани.

Сега, след като черната магия вече не беше табу, макар й строго контролирана, погребенията отново бяха станали популярни. Извличането на последните остатъци от нея се извършваше от двамата черни магьосници на гилдията — тя и Калън.

Сония смяташе, че щом е извлякла последната сила на магьосника при смъртта му, би трябвало да присъства и на погребението му. „Чудя се дали и Калън се чувства задължен да го направи, когато магьосникът избере него“. Тя се приближи до един обикновен, неукрасен надгробен камък, пресуши с магия влагата и седна върху него. Очите й се спряха върху името. „Акарин. Ще ти се стори забавно да научиш колко от магьосниците, които толкова упорито се противопоставяха срещу възраждането на черната магия, преди края си прибягнаха до нея, за да могат останките им да изгният в земята. Може би ще решиш, също като мен, че изгарянето на тялото в последните изблици е много по-подходящо за един магьосник и — тя погледна към все по-пищно украсените нови гробове — далеч не толкова скъпо.“ Сония се съсредоточи върху думите, изсечени в камъка, върху който седеше. Име, звание, име на Дома, семейно име. Накрая с дребни букви бяха изписани думите: „Баща на Лоркин“. Но нейното име не се виждаше никъде. „Няма и да се види, докато семейството ти има думата за това, Акарин. Но поне приеха сина ти“.