Мисията на посланика

Сония се намръщи и скръсти ръце, изпълнена с гняв и недоверие.

— Не може да бъде.

— Всичко се промени към по-лошо — той отиде до прозореца и раздалечи панелите, разкривайки тъмнината отвън.

— И причината за това е прекратяването на Прочистването? — Сония присви очи и заби поглед в гърба му. — А не новият порок, който съсипва живота на богатите и бедните имардинци?

— Роетът?

— Да. По време на прочистването бяха избивани стотици, но роетът отнема живота на хиляди — и поробва много повече.

Всеки ден тя се сблъскваше с жертвите му в болниците. Не само онези, които бяха хванати в изкусителния капан на наркотика страдаха, а и техните отчаяни родители, съпрузи, роднини, деца и приятели.

„И доколкото ми е известно, Сери може би е един от Крадците, които го внасят и продават“ — не можа да не си помисли тя, и то не за пръв път.

— Казват, че той носи забрава — рече тихо Сери, обръщайки се с лице към нея. — Край на тревогите и грижите. Никакъв страх. Никаква… мъка.

Гласът му се пречупи при последната дума и изведнъж Сония усети как сетивата й настръхват.

— Какво има, Сери? Защо си дошъл?

Той си пое дълбоко дъх. После бавно го издиша.

— Семейството ми… — каза той. — Бе избито тази нощ.

Сония се залюля на пети. Прониза я ужасна болка, която й напомни за нейната загуба, която никога нямаше да забрави — а и не биваше. Но тя я потисна. Ако й позволеше да я обсеби, Сония щеше да е неспособна да помогне на Сери. Той изглеждаше изгубен. В очите му прозираха нескрит ужас и агония. Тя се приближи до него и го прегърна. Той се вцепени за миг, после се притисна към нея.

— Това е част от битието на Крадеца — каза Сери. — Правиш всичко възможно да защитиш своите, но опасността винаги съществува. Веста ме напусна, защото не можеше да се примири с нея. Не можеше да търпи изолацията. Селия беше по-силна. По-смела. След всичко, което преживя, тя не заслужаваше да… и момчетата…

Веста беше първата съпруга на Сери. Тя беше умна, но раздразнителна и избухлива. Селия беше много по-подходяща за него, уравновесена, с тихата мъдрост на някой, който гледа на света с широко отворени, но изпълнени с прошка очи. Сония прегръщаше ридаещия Сери и усещаше как клепачите й се пълнят със сълзи. „Мога ли да си представя какво е да изгубиш дете? Познавам страха, че мога да го загубя, но не и болката от същинската загуба. Сигурно ще е най-ужасното нещо, което би могло да ми се случи. Да знам, че нечии деца никога няма да пораснат… и все пак… а другото му дете? Сигурно вече е пораснала“.

— Аний добре ли е? — попита тя.

Сери застина, после се отдръпна от нея. Лицето му се изопна и на него се изписа несигурност.

— Не знам. След като Веста и Аний си тръгнаха, оставих хората да си мислят, че не се интересувам повече от тях, заради собствената им безопасност — макар че от време на време се стараех да попадам пред очите на Аний, за да не ме забрави — той поклати глава. — Който го е извършил, е успял да премине през най-добрите ключалки и хората, на които вярвам безпрекословно. Проучил е всичко добре. Сигурно знае и за нея. Или знае, но не е открил местонахождението й. Ако реша да проверя как е, мога да го отведа право при нея.