Дългият път надолу
- Автор: Хорнби Ник
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дългият път надолу». Краткое содержание книги:
Не му отговорихме.
— Мама му с… — започна той.
— Какво с…? — попита Джес. — Какво с…?
— Това е американско съкращение — обясни Мартин. — „Мама му с…“ означава „мама му стара“ в Америка, защото са толкова заети, че нямат време да кажат „стара“.
— Бихте ли се съобразявали как говорите? — обърнах се към тях. — Не всички сме расли в кочина.
Доставчикът на пица си беше седнал мирно и клатеше глава. Останах с чувството, че ни съжалява, но по-късно той ни призна, че не било така.
— Добре — заговори след малко той. — Пуснете я.
Ние не помръднахме.
— Ей, вие. Вие двамата к…, чухте ли ме? Трябва ли да дойда, за да ви го набия в главите?
Той стана и тръгна към нас.
— Мисля, че тя вече е добре, Морийн — обърна се към мен Мартин, сякаш бе решил да стане по своя воля, а не защото американецът бе заплашил да го удари. Той стана, след него станах и аз, стана и Джес, изтупа дрехите си и започна да ругае. След това зяпна Мартин.
— Ти си оня тип — заяви тя. — Оня от сутрешния блок, дето беше спал с петнайсетгодишна. Мартин Шарп. Мама му с…! Мартин Шарп ми беше седнал на главата. Дърт извратеняк, такъв.
Аз, разбира се, нямах никаква представа за петнайсетгодишната. Не чета такива вестници, освен когато ходя на фризьор или ако някой случайно си го е забравил в автобуса.
— Вие се бъзикате — обади се доставчикът на пица. — Оня, дето беше в затвора ли? Четох за него.
Мартин май изпъшка.
— И в Америка ли всички знаят?
— Естествено — отвърна разносвачът. — Четох за тая работа в „Ню Йорк Таймс“
— Господи — изръмжа Мартин, но си личеше, че му е приятно.
— Майтап, бе — призна американецът. — Нали водеше сутрешния блок в Англия. Никой в Щатите не е чувал за теб. Земи се стегни!
— Дай тогава малко пица — намеси се Джес. — Каква носиш?
— Не знам — отвърна доставчикът.
— Дай да видя — пристъпи към него Джес.
— Не може, защото… Ама тези пици не са мои.
— Я не се прави на някой путьо — сряза го Джес. (Честна дума. Точно тази дума каза. Не знам защо.) Наведе се, грабна чантата му и извади кутиите с пица. След това ги отвори и започна да побутва пиците.
— Тази е с пеперони. Тази, обаче, не мога да разбера. Със зеленчуци.
— Вегетарианска — обясни разносвачът.
— Все тая — отвърна Джес. — Кой каква иска?
Помолих за вегетарианска. Пепероните ми звучаха като нещо, което може би нямаше да ми допадне.
Джейджей
Разказах на двама за тази вечер и най-шантавото е, че те приемат тази работа със самоубийството, но така и не успяват да разберат къде се вписва пицата. Май повечето хора са мислили за самоубийство. Да, наистина са мислили. Може би дълбоко в себе си помнят момент от живота, в който са се питали дали искат да се събудят на следващия ден. Като че ли желанието да умреш е част от самия живот. Както и да е, та разказвам аз на хората за тази Нова година и нито един не реагира с „Каквооо? Искал си да се самоубиеш?“ Напротив, по-скоро приемаха нещата прекалено спокойно.
— А, ясно, групата ти се прецакала. Оная работа с музиката ти била наникъде, а пък ти цял живот си искал да правиш тъкмо това. Да не говорим, че си се разделил с гаджето си, единствената причина да висиш в тази скапана страна… Да, естествено, че ще се качиш там горе.
И веднага след това, просто в следващата секунда започват да питат за какъв дявол ми е трябвало да доставям скапаната пица там горе.
Добре, вие не ме познавате, така че ще трябва да приемете думата ми, че не съм някой тъпак. Чета всяка книга, до която се докопам. Обичам и Фокнър, и Дикенс, и Вонегът, Брендан Бехан, и Дилън Томас. В началото на седмицата — на Бъдни вечер, ако трябва да сме точни — дочетох „Пътят на революцията“ на Ричард Йейтс, направо страхотна книжка. Дори исках да скоча с нея — не само защото щеше да се получи много яко и да придаде тайнственост на смъртта ми, а и защото така повече хора щяха да се юрнат да я прочетат. Само че не ми остана време да се подготвя и я оставих вкъщи. Трябва, обаче, да ви кажа, че не ви препоръчвам да я дочитате точно на Бъдни вечер в някоя неотоплена квартира, в град, където не познавате жив човек. Май и на мен не ми подейства кой знае колко добре, нали ме разбирате, защото краят е доста кофти.
Както и да е, работата е там, че хората веднага решават, че всеки, който се придвижва из Лондон на скапан малък мотопед точно на Нова година и то за да изкара минимална работна заплата, е пълен нещастник или поне има още да бръмчи и да разнася „Куатро Стаджони“, докато изкара за кола. Е, добре, така да бъде, ние сме си нещастници по принцип, защото разнасянето на пица е работа само за нещастници. Не че всички сме чак такива тъпаци. Въпреки че бях чел и Фокнър, и Дикенс, аз сигурно бях най-тъпият от всички колеги, или по-точно най-необразованият. Имаме африкански лекари, адвокати от Албания, химици от Ирак… Аз бях единственият, който не беше завършил университет. (Направо не ми ражда главата как успяват доставчиците на пица да се въздържат от насилие. Само си представете: били сте върхът на каквато и да е там професия в Зимбабве, мозъчен хирург или все едно какво. А след това се изнасяте в Англия, защото фашисткият режим се опитва да ви ковне черния задник за някое дърво и тук някой надрусан келеш тийнейджър прави опит да ви юрка в три посред нощ, за да му закарате кльопачката… Та искам да кажа, как може законът да не ти дава право да му праснеш един на скапаняка?) Както и да е. Има много начини да се превърнеш в пълен нещастник. Не е само един начинът да си скапеш живота.