Дългият път надолу

— Не можете ли да се изместите от другата страна на покрива?

— Премести се ти. Стълбата си е моя.

— Не сте никакъв джентълмен.

— Мама му стара, разбира се, че не съм. Нали затова съм тук. Не четеш ли вестници?

— Понякога преглеждам кварталния.

— И какво знаеш за мен?

— Бяхте в телевизията.

— И това ли е всичко?

— Мисля, че да. — За момент се замисли. — Не бяхте ли женен за някоя от АББА?

— Не.

— За друга певица ли беше?

— Не.

— А, да. И обичате гъби, спомням си.

— Гъби ли?

— Вие така казахте, сега си спомням. В студиото гостуваше някакъв готвач и ви даде да опитате нещо, а вие казахте: „Ммм, обожавам гъби. Цял ден мога да ям само гъби“. Вие ли бяхте?

— Може и аз да съм бил. Това ли е всичко, което помниш?

— Да.

— И защо, според теб, искам да се самоубия?

— Нямам представа.

— Почваш да ми скапваш настроенийцето.

— Мога ли да ви помоля да внимавате как говорите. Изразите ви са оскърбителни.

— Извинявай.

Не можех да повярвам. Просто не можех да повярвам, че се бях натъкнал на човек, който не знаеше. Преди да отида в затвора, сутрин се будех, а онези боклуци репортерите висяха пред вратата. Провеждах спешни срещи с агенти, мениджъри и собственици на телевизионни канали. Струваше ми се невъзможно някой в цяла Великобритания да не се интересува от това, което бях направил и то защото живеех в свят, където клюките бяха единственото важно нещо. Може пък Морийн да живееше на някой таван, откъсната от света, казах си аз. Ако живееш така, нищо чудно, че не знаеш какво става.