Страна на сенките
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-853-5
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Страна на сенките». Краткое содержание книги:
Решена да се пребори с това проклятие, Евър се отдава на усърдно изучаване на магията и неочаквано получава помощ от мистериозния зеленоок Джуд. И макар с Джуд да се познават отскоро, Евър го чувства подозрително познат и близък. Въпреки безспорната си вяра в Деймън, Евър се усеща опасно привлечена към Джуд, който има магическа дарба и пази миналото си в тайна.
Евър винаги е вярвала, че Деймън е нейната вечна половинка… и продължава да го вярва. Но когато Деймън се отдръпва, за да я спаси от мрака, надигащ се в душата му, Евър все по-силно се привързва към Джуд и това поставя на изпитание любовта й към Деймън по-силно от всякога.
Това, че ме пренебрегва, съвсем не е повод да се отпусна и да повярвам, че е приключила с мен. Истината е, че за Стейша никога няма да има край. Заяви го пределно ясно. Всъщност тя навярно е дори по-нахъсана и зла от обикновено, а този кратък отдих в момента е просто затишие пред буря.
— Игнорирай я — прошепва ми Деймън, като придърпва чина си толкова близо до моя, че ръбовете им на практика се застъпват.
Кимам, привидно съгласна. Знам обаче, че не мога да си позволя да го сторя. Колкото и да ми се иска да се преструвам, че е невидима, няма как да стане. В момента тя е пред мен и аз се чувствам напълно обсебена от този факт. Надничам в мислите й. Искам да видя какво се е случило помежду им — ако изобщо е имало нещо, разбира се. Знам, че Роман е отговорен за флиртуването, целувките и прегръдките им. Аз обаче нямах избор — бях там и гледах. Макар да знам със сигурност, че Деймън не контролираше нито едно от действията си… това не променя факта, че тези неща се случиха. Че устните му се притискаха към нейните, а ръцете му изследваха тялото й. И въпреки че съм почти сигурна, че не са стигнали по-далеч от това, бих се почувствала много по-добре, ако открия някакви доказателства в подкрепа на тази теория. Точно се каня да се гмурна по-надълбоко, когато Деймън стисва ръката ми и прошепва:
— Евър, моля те! Спри да се измъчваш. Вече ти казах — няма да видиш нищо. Просто няма какво, защото нищо не се случи!
Преглъщам със свито гърло и поглед, прикован в тила й. Гледам я как сплетничи с Онър и Крейг и почти не чувам следващите му думи.
— Онова не се е случило. Не е, каквото си мислиш!
— Не каза ли, че не помниш? — обръщам се към него.
Виждам болката в очите му и моментално ме залива вина.
Той поклаща глава:
— Просто ми вярвай — и въздиша. — Или поне се опитай. Моля те!
Поемам си дълбоко въздух и го поглеждам. Иска ми се да повярвам. Знам, че трябва.
— Така е, Евър! Първо не можеше да преодолееш спомена за онези шестстотин години, през които съм бил с различни жени. Сега пък си обсебена от последните седмици!
Той присвива очи и се привежда към мен.
Тонът му е убедителен, опитва се да ме успокои:
— Виж, знам, че чувствата ти са наранени. Повярвай ми, наистина знам. Но стореното е сторено. Не мога да се върна назад и да променя миналото. Роман е сторил това нарочно. Не можеш да му позволиш да спечели!
Преглъщам мъчително. Зная, че е прав. Държа се смехотворно и неразумно, като си позволявам да се отклоня от предначертания курс.
Освен това — Деймън превключва на телепатия заради пристигането на учителя ни, господин Робинс, — знаеш, че е безсмислено. Нямаш причина. Единствената, която съм обичал, си ти. Това не е ли достатъчно?
Повдига пръстите си, все така покрити от кожената ръкавица, към слепоочието ми. Наднича в очите ми, докато ми показва историята ни и множеството ми прераждания. Младата слугиня във Франция, дъщерята на пуритан от Ню Инглънд, склонната към флиртове и забавления англичанка с добро потекло, красивата червенокоса муза на един художник…
Ахвам с разширени очи — не съм виждала този, последния живот. Той само се усмихва, а погледът му става по-топъл, когато ми показва бляскавата част. Това е кратък отрязък от първата ни среща. Намираме се на откриването на художествена галерия в Амстердам. Виждам и първата ни целувка, точно пред галерията още същата вечер. Показва ми само най-хубавите и романтични моменти. Спестява ми сцената на смъртта ми, която, както винаги, ме застига, преди да успеем да продължим.
И след като съм видяла всички тези красиви мигове, които разкриват неугасващата му безспорна любов, се вглеждам в очите му и отговарям наум: Естествено, че е достатъчно. Ти винаги си ми бил достатъчен.
После спускам клепачи и добавям, засрамена: Дали обаче аз съм достатъчна за теб?
Най-накрая съм признала истинския проблем: страха си, че той скоро ще се умори от държането на ръце, носенето на ръкавици, телепатичните прегръдки… и ще поиска да изпита истинското усещане. С нормално момиче, чието ДНК няма да го убие.
Той обаче кима, пръстите му хващат брадичката ми и ме прегръща — макар и само наум — толкова нежно и успокояващо, че най-после всичките ми страхове изчезват. Чувствам се в безопасност, закриляна и обичана. Загледан в очите ми, той се навежда към мен и отговаря на извинителния ми поглед: Добре. Сега, след като се разбрахме по този въпрос, нека се заемем с Роман…