Повелителят на сребърния лък
- Автор: Гемел Дейвид
- Серия: Troy #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9789547612785
- Переводчик: Симеон Цанев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителят на сребърния лък». Краткое содержание книги:
Ако тя бе негова жена, може би щеше да му каже, че вече не желае да прави любов. „Но аз не съм му жена - помисли си Фаедра. - Аз съм дете на Афродита, а той е моят дарител. Аз съм обикновена курва, точно като беззъбата старица в горната спалня.“ Тъгата се разля във вените й, но тя се насили да се усмихне и пристъпи в прегръдките му. Целувката му бе топла, дъхът - сладък, а ръцете му, обвити около нея - силни.
- Аз твоя приятелка ли съм? - попита го Фаедра по-късно, докато лежаха заедно на широкото й легло. Главата й почиваше на рамото му, а бедрото й бе обвито около неговото.
- Сега и завинаги, Фаедра.
- Дори като остарея и погрознея?
Той погали косата и.
- Какво искаш да чуеш?
- Истината. Искам истината.
Той се надвеси над нея и я целуна по челото.
- Аз не давам приятелството си току-така и то не зависи от младост и красота. Ако и двамата доживеем да станем стари и грозни, аз все така ще бъда твой приятел.
Тя въздъхна.
- Страх ме е, Хеликаон. Старостта ме плаши, плаши ме и мисълта, че ще те убият или ще се измориш от мен. Страх ме е, че ще стана като майката на Фия. Навремето избрах този живот и той ми донесе богатство и сигурност. Сега се чудя дали изборът ми е бил правилен. Мислиш ли, че щях да съм щастлива, ако се бях омъжила за земеделец или рибар и му бях отгледала деца?
- Не мога да ти отговоря. Всеки ден правим избори, някой добри, други - лоши. И ако сме достатъчно силни, живеем с последствията. Ако трябва да съм искрен, не съм съвсем сигурен какво точно имат предвид хората, когато говорят за щастие. Има момента на радост и смях в уюта на приятелството, но трайно щастие? Ако такова нещо съществува, аз не съм го открил.
- Може би то идва само когато си влюбен - предположи тя.
- Ти била ли си някога?
- Не - излъга Фаедра.
- Нито пък аз - отвърна Хеликаон и простичките думи се забиха в сърцето й като кинжал.
- Колко тъжна двойка сме - каза и се насили да се усмихне, докато прокарваше ръка надолу по плоския му корем. Ах! - добави после с престорена изненада. - Ето, че сред нас има някой, който не изглежда тъжен. Всъщност май е неистово щастлив.
Хеликаон се засмя.
- Ти често му влияеш по този начин.
Той хвана китката и, и я вдигна над себе си. После я притегли надолу и я целуна пламенно.
3
ЗЛАТНИЯТ КОРАБ
БУРИТЕ ОТ ПОСЛЕДНИТЕ ДВА ДНИ СЕ СТОПЯВАХА на запад и небето бе чисто и синьо, а морето - спокойно, докато Спирос направляваше лодката и пътника й към големия кораб. След цяла сутрин превозване на моряци към „Ксантос”, сега чувстваше умора. Обичаше да казва на хората, че на осем-десет години е все така силен, както и преди, но това не беше вярно. Ръцете и раменете го боляха, а сърцето му биеше учестено, докато се напрягаше над греблата.
Един мъж остарява тогава, когато вече не може да работи. Тази простачка философия поддържаше Спирос бодър и всяка сутрин, когато се събудеше, той приветстваше новия ден с усмивка. Излизаше навън и вадеше вода от кладенеца, гледаше отражението си в кофата и казваше:
- Радвам се да те видя, Спирос.
Той погледна към младия мъж, който седеше притихнал на кърмата. Косата му бе дълга и тъмна, придържана от кожена лента. Гърдите му бяха голи, носеше обикновена пола и сандали. Тялото му бе стройно и мускулесто, очите - яркосини като лятното небе. Спирос не го беше виждал преди и предположи, че е чужденец, може би от Крит или другите острови.
- Нов гребец ли си? - попита го той. Пътникът не отговори, но се усмихна. - Цяла седмица превозвам хора като теб. Местните не пътуват на Кораба на смъртта. Така наричаме „Ксантос” - добави след малко. - Само идиоти и странници. Без да се обиждаш.
Гласът на пътника бе дълбок, а акцентът му доказа теорията на Спирос:
- Но пък е толкова красив - каза той дружелюбно. - А корабостроителят твърди, че е и здрав.
- Аха, наистина става за гледане - отвърна Спирос. - Ужасно е красив. - После се изкикоти. - Но аз не бих повярвал на думите на Лудия от Милет. Братовчед ми работа на кораба, знаеш ли? Каза, че Калкеус се мотаел наоколо и си говорел сам. Понякога дори се удрял по главата.
- Виждал съм го да го прави - съгласи се мъжът.
Спирос се умълча, леко раздразнен. Човекът бе млад и очевидно не знаеше, че морските богове не обичат големи кораби. Преди двадесет години старият лодкар видя как един точно такъв кораб отплува от залива. Галерата направи две пътувания без инцидент, а после изчезна в една буря. Само един човек оцеля, изхвърлен на брега в източната част на континента. Историята му се предаваше сред моряците години наред от уста на уста. Голямата мачта се строшила на две и корабът се разпаднал за няколко удара на сърцето. Спирос мислеше да разкаже тази случка на младия гребец, но се отказа. Какъв смисъл имаше? Мъжът трябваше да спечели двадесетте си медника и нямаше да се откаже точно сега.