Чуждо влияние

Стъпалата ужасно ме болят. Спирам да тичам и се заслушвам в дишането си. Дълги накъсани глътки въздух. Вдигам глава към звездите и се моля на Полярната звезда Скоч да ме остави на мира.

— Изкукуригала кучка — чувам мърморенето му, после отново стъпки, но този път се отдалечават. След малко двигателят пали. Скоч форсира няколко пъти и потегля.

Въздъхвам от облекчение и тръгвам обратно към шосето. Стоповете му избледняват в далечината и накрая изчезват.

Тръгвам към града, като насилвам краката си да се движат, макар всяка стъпка да е мъчение. Впивам поглед в светлините отпред. Имам чувството, че целта ми е на милиони километри, макар да знам, че не са повече от осем. Но и това е ужасно много, когато крачиш бос посред нощ.

Минават няколко минути и някъде зад мен се чува шум от кола. Обръщам се и изчаквам фаровете да се приближат. Засенчвам очи, докато се чудя дали да помахам. Историята със Скоч бе достатъчно неприятна. Ами ако следващият се окаже сериен убиец?

Но накрая краката ми спечелват спора и размахвам ръце, за да привлека вниманието на шофьора. Колата намалява и спира до мен. Синьо комби. Зад волана е възрастна жена с коса на кок и дружелюбен поглед. Натиска копчето и прозорецът се смъква.

— Имаш ли нужда от помощ, миличка? — пита ме тя.

Продължавам да се двоумя.

Никак не е разумно да се кача в колата на непознат, но съм почти сигурна, че бих могла да надвия тази жена, ако се наложи. Поне на шейсет е и няма вид да тежи повече от четирийсет и пет килограма с мокри дрехи. А и нещо в нея ми вдъхва доверие.