Чуждо влияние

Скривам се съкрушена в дъното на библиотеката и отпускам глава на чина, затварям очи. Дори успявам да се унеса за няколко секунди, преди библиотекарката да ме събуди с грубо почукване на крещящо червените си нокти по чина.

— Библиотеката не е спалня — сопва ми се тя. — Дръж си главата изправена. Ако нямаш какво да учиш, поне си намери нещо за четене.

Прехапвам език, за да не изтърся нещо, което вероятно ще ми навлече задържане след часовете, и изчаквам да се върне на гишето. Изправям се с въздишка, отивам до стелажа със списанията и си взимам един брой на „Спортс илюстрейтед“4.

После, залепила изкуствена усмивка заради библиотекарката, се връщам на чина.

В продължение на няколко минути прелиствам страниците, без да виждам нищо. Ситният черен шрифт плува пред очите ми. И не след дълго главата ми отново клюмва. Но този път не заспивам. Този път е друго.

Усещам нещо върху страниците на списанието, някаква сила, която ме заставя да й се подчиня. И пропадам.

Около мен рязко изникват стените на гимнастическия салон. Бавно подтичвам редом до Рандал Фриц, деветокласник от отбора по футбол. Въздухът ритмично изпълва и напуска дробовете ми. Човекът, в който съм се плъзнала, отваря уста:

— Довечера ще е направо безумно, да знаеш.

Пак Скоч.

Уф, само той е в състояние да остави емоционален отпечатък върху изпокъсано спортно списание. За миг се питам с какво толкова съм вбесила вселенските сили, та да се натъкна на този неандерталец цели два пъти в един ден. Но поне докато съм в тялото му, не надушвам гадния му дъх, което е нещо.

Досещам се, че Скоч говори за тазвечерния грандиозен купон в горичката в покрайнините. Цяла седмица всички само за това говорят. Не че аз смятам да ходя.

— Знам, пич. Нямам търпение.

Преди да успея да чуя още нещо, се връщам в собственото си тяло, което безкрайно ме радва. Никак не желая да слушам Скоч и Рандал да точат лиги по това как ще се напият довечера или кои момичета смятат да изчукат.

Отвратителни са.

Лежа на земята под пейките на игрището и чакам Ролинс. Това е тайното ни местенце между боклуците и изсъхналите листа, довени от вятъра. Не е кой знае какво, но е по-добре от столовата, където незнайно защо вечно мирише на зеле и единственото ни забавление би било да наблюдаваме как спортистчетата се надпреварват кой ще изяде повече парчета мазна пица с пеперони.

Чувам стъпки и отварям едно око.

— Нося ти нещичко — казва Ролинс. Протяга ми бутилка „Маунтън Дю“5.

— Ах ти, проклет изкусителю — измърморвам.