В капана на неизвестното
- Автор: Найденов Донко
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Антос
- ISBN: 978-954-866-572-8
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «В капана на неизвестното». Краткое содержание книги:
1. „Загадката на странните дни“
2. „Зловещото наказание“
3. „Неизвестен враг“
4. „Тайната на живота“
5. „Погребан жив“
6. „Сиборгския некропол“
7. „Възмездието“
Тя говори кратко, но това бе достатъчно краката ми да се подкосят. Какво ли ужасно е станало в миналото и защо това минало така гръмко се стоварва върху нас? Решихме на другия ден сутринта да разпитаме по-възрастните хора и се надявахме да измъкнем нещо от тях.
Вечерта на татко му дойде друга идея. Той беше много добър приятел с кмета и можеше да поговори с него, защото кметовете обикновено са по-начетени от повечето жители и знаят много неща за селото. А и той можеше да го допусне до архива на кметството, където се съхраняват всички броеве на местните вестници. Но за утре най-добре би било да започнем от съседите. Те ни познаваха, бяха добронамерени към нас и ако знаеха нещо, щяха да ни го кажат — въпреки че най-възрастната жена в близката околност беше на седемдесет и пет. Ние трябваше да търсим хора на около деветдесет, защото по време на онези събития в миналото са били на около петнадесет години. Селото беше малко и хората над осемдесет се брояха на пръстите на едната ръка. Най-възрастният крабовчанин — дядо Наско — беше на деветдесет и шест.
На другия ден се разделихме на две групи. В първата бяхме аз, майка, Иво и леля. Ние трябваше да разпитваме хората, а във втората бяха станалите — татко и чичо — и като приятели с кмета трябваше да разговарят с него.
Никой от съседите не знаеше нищо (или не искаше да ни каже нищо). Никой не беше чувал за страховита история в миналото, освен може би някои мимолетни слухове, които вече не помни. Първият възрастен човек, у когото отидохме да разговаряме, беше дядо Наско. Той, въпреки че не беше добре със здравето, ни прие. Обаче, когато му зададохме въпроса имало ли е странни случаи в нашата къща, ни каза, че не помни нищо за никакви такива случаи. При втория — дядо Огнян се — получи нещо подобно. Той също не можеше да си спомни нищо и като че ли побърза да ни изгони. Тъкмо си мислехме, че удряме на камък, когато отидохме при дядо Бочо. Старецът по принцип беше много добродушен и едва ли би ни отказал разговор или гостуване. Беше на осемдесет и девет, но не му личаха годините. Той ни покани и веднага извади еднолитрова бутилка ракия:
— Седем годишна домашарка. Ще съжалявате ако не я опитате.
— Не, ние само набързо, да те питаме нещо — изрече майка.
— Ами като седнете, тогава ще питате — настояваше той с мила усмивка.
Ние седнахме. Отначало се заговорихме за обикновените теми от живота. Но когато поехме по нашата тема, се случи следното:
— Дядо Бочо, да знаеш да е ставало нещо странно в нашата къща, когато си бил дете?
— Какво странно нещо да е ставало при вас?
— Ами нещо ужасно в двора на къщата ни? — запита майка ми.
— Нещо при прасетата — добави леля.
— Не помня да… — изведнъж лицето му се промени, очите му се ококориха! — За какво ми говорите, по дяволите?
— Ако можеш си спомни, че това е много важно за нас — помоли го майка.
— Нищо не помня! — извика той. — А сега ме оставете, че имам работа. Чао!
— Но…
— Оставете ме! Махайте се! Не мога да ви кажа нищо! — викаше Бочо. — Не мога да ви помогна! Чао! — от добродушната му същност не беше останал и помен.
— Моля те, знам, че си спомни. В двора ни се случват ужасни неща. Разбираш ли? Трябва да знаем какво е станало, за да се преборим с тях.
Очите на дядо Бочо се разшириха още повече. Лицето му се изкриви под маската на страх и ужас. Той отвърна само:
— Нищо не помня. Не мога да ви кажа нищо. Извинявайте — а след това ни поведе към вратата и я затръшна след нас. Ние стояхме пред къщата му около минута — застинали, изумени, объркани. Сигурен бях, че знае нещо, но поради неизвестна причина не го казваше. Сигурни бяха и майка, и Иво, и леля.
И при другите четирима възрастни не научихме нищо. Дядо Свилен и дядо Асен Пешака ни отговориха най-любезно, че не знаят за никакви странности, а когато попитахме дядо Георги и дядо Иван Бакърджията, те просто хлопнаха вратите си под носа ни, без да дадат обяснения.
Явно никой не искаше да говори за това. Вероятно случилото се е било в особено големи и опасни размери, щом десетки години по-късно не желаеха да говорят за него.
Какво ли е било това страшно нещо, че никой не иска дори и да го споменава? Кое ли е това събитие, което и до днес предизвиква потрес и ужас у възрастните жители? Мистерията се разрастваше главоломно.
През това време татко и чичо посетили кмета, поговорили с него и той ги пуснал само за около час в архива, защото след това трябвало да ходи до София за някакви дела. Кметът Тодор Искренов беше на петдесет и една, едър, с големи ръце и проницателни очи, и се славеше като виден краевед. За краткото време в архива татко и чичо все пак претърсили не малка част от вестниците.