В капана на неизвестното
- Автор: Найденов Донко
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Антос
- ISBN: 978-954-866-572-8
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «В капана на неизвестното». Краткое содержание книги:
1. „Загадката на странните дни“
2. „Зловещото наказание“
3. „Неизвестен враг“
4. „Тайната на живота“
5. „Погребан жив“
6. „Сиборгския некропол“
7. „Възмездието“
И така мистерията, вместо да се разплита, лека-полека ставаше все по-заплетена. Сега въпросът беше какъв е този човек и дали има нещо общо със „странните дни“? Имах чувството, че той е пряко свързан със станалото през август, двадесет и трета. Но по какъв начин? Защо следите му се губят през четиридесет и пета и след това никой не си спомня или не иска да си спомни за него? Защо снимките му бяха така здраво опаковани, завързани и скрити под дебел слой черги, дрехи и одеяла в заключен шкаф, на който ключа отдавна е изгубен? Какъв беше той на цялата фамилия, че му отдаваха такова внимание и близост? Имаше малка вероятност човекът да е жив, но ако е така, той би бил на около деветдесет и няколко.
Атмосферата в къщата ставаше все по-тягостна. Виждах татко и майка все по-замислени, Иво също не беше в настроение. Напълно ги разбирах, защото и аз се чувствах точно така — стресиран и уплашен. Когато излизах с приятелите, обикновено седях замислен, с концентриран в една точка поглед. Те усещаха, че нещо не е наред, опитваха да ме развеселят, искаха обяснение от странното ми държане напоследък. А когато радостно ме подканваха да разкажа някоя ужасна история, аз отговарях унило: „Сега не се сещам за такава“. Някой би казал: „Ето ти истинска история, разкажи я, няма нужда да си измисляш“. Но в трудния период, в който се намирах, беше невъзможно да говоря за странните събития, дори и да прозвучат като измислица. Много по-лесно е на някой да създаде кошмарен разказ, отколкото да пресъздаде случило се и случващо се събитие. Това е все едно да изживее всичко отново.
Ето че дойде и този съдбовен ден — двадесет и втори юли. Тогава разбрахме, че случващото се не засяга само психиката, а засяга здравето и живота ни. Това, което преживяхме този ден, беше причината да си съберем багажа и да решим да напуснем прокълнатата къща завинаги.
В осем без десет, когато вече бяхме седнали на долния етаж да вечеряме, паниката в двора започна отново. Ние трепнахме и замълчахме като всеки път досега. Отново чувахме парализиращите дяволски стонове, мощните удари по вратата на кочината, обърканите звуци на другите животни. Вече бяхме привикнали с тези неща, знаехме, че всичко ще спре след около половин час. Но противно на очакванията, след половин час какофонията не престана. Не престана и след един час. А в девет и половина с брат ми трябваше да се качим горе, за да си лягаме, защото утре сутринта аз трябваше да ходя овчар, а той и майка мислеха да разпитват хората от съседните къщи за „странните дни“ и за непознатия.
— Все някога ще престане. Качете се и спете спокойно — майка се опита да ни вдъхне кураж, макар че самата тя едва ли беше спокойна.
— Добре — казахме ние. — Майко, татко, лека нощ.
Зловещото събитие не спираше, този път продължаваше неестествено дълго. Аз не можех да заспя, не можех да концентрирам мислите си. Тези уродливи звуци, идващи от дъното на ада, сякаш се впиваха в мозъка ми и не ме оставяха на мира. Мърдането и неритмичното дишане в съседното легло показваше, че и на Иво сънят му убягва.
Беше около десет и половина, когато чухме други звуци, доста по-различни от дяволската епопея, обладала задната част на двора. Това бяха ЗВУЦИ ОТ ЧУПЕНЕ НА ДЪСКИ! Надигнах се рязко и се заслушах. Чух как вратата на кочината се разби. След нея с лекота се счупи и вратата на малкото дворче. Демоничните звуци приближаваха към нас. Съществото вече се намираше пред портата, водеща към вътрешния двор.
… дум… дум… дум… тряссс!
И тази врата се разби. Сатанинският рев вече заглушаваше до болка ушите ми, паниката и отчаянието се промъкваха смело в дебрите на съзнанието ми. Почувствах как краката ми се подкосяват, как косата ми настръхва. Видях с периферията, че и брат ми е застанал неподвижно в трескаво очакване, сякаш се готвеше понесе най-кошмарните удари на злощастната си съдба.
… дум… дум… дум… — нещото вече биеше по вратата на долния етаж, където бяха майка и татко. Аз панически излетях към коридора, хванах слушалката на телефонния апарат и започнах да натискам яростно комутатора. Долу от дуплекса някой вдигна. Беше майка:
— Не се бойте. С татко ви сме затиснали вратата с миндера. Ще се справим. Затварям, че трябва да му помагам.
Треснах гръмко слушалката и се прибрах в стаята при брат ми. Сърцето обстрелваше със саблени удари вътрешната част на гърдите ми, сякаш искаше да се изстреля в пространството.
… дум… дум… дум — всеки удар пронизваше мозъка ми като остра стрела. Иво скимтеше като бито куче. Аз се усетих, че също издавам слаб, но отчаян писък.